Ресторант "Fragility"

Това беше опасен въпрос. Театърът беше единственето нещо, което никога няма да ми омръзне, да ме разочарова или да ме нарани. Театърът беше спасение, което ми помагаше да приемам живота си такъв, какъвто е. И преди всичко - театърът беше най-приятното нещо, което можех да си представя да върша и все пак да получавам пари за това.

Мислех да спестя на Ели поне половин дузина от глупостите, които можех да наговоря по темата, просто защото копчето ми за изключване не работеше.

- Добре, добре - отвърнах простичко. - Последно играх Стенли Ковалски в "Трамвай "Желание". - Долових в гласа си непривична за мен гордост и се усмихнах извинително. - Пиесата имаше голям успех, пак ще я играем другата седмица. Може да дойдеш, ако искаш.

Постарах се да не звучи като казано "помежду другото" или поне се надявах тя да не го разтълкува така. Пиесата наистина беше добра; за пръв път се разбирах с колегите си толкова добре и резултатът беше достатъчно задоволителен.

Ели не отговори на поканата ми. Гледаше ме замислено над чашата си и се усмихваше. Не знаех дали все още обмисля отговора си или вече е решила, но предполагах, че отговорът в крайна сметка ще е положителен. Сигурно не искаше да избързва с правенето на планове, пък и аз въобще не се сетих да я попитам дали не е заето по това време. Преди да успя обаче, тя ми зададе въпрос, който не чувах за пръв път от нейтата уста.

- Мислил ли си за роля в някоя кино-продукция?

Преди време доста бяхме спорили по този въпрос, но оттогава идеята беше започнала да ми изглежда все по-приемлива.

- Да, може би... Не знам. Ако излезе нещо подходящо. Но не смятам някога да се откажа от театъра, така или иначе. - Замълчах, за да сменя тона на разговора. - Мисля, че прекалено много искаш да ме оплюеш в статиите си, та затова настояваш - пошегувах се.