Ресторант "Fragility"

Беше време за вечеря, а аз имах среща с колежка във "Fragility". Доста приятно местенце, макар на моменти прекалено много снобизъм да лъхаше от него.
По принцип имах навика да закъснявам, но този път се запътих към ресторанта направо след работа, така че имах известно време преднина. Отидох в ресторанта по-рано от урочения час, за това започнах си поръчах чаша изворна вода, запалих цигара и започнах да гледам менюто...

След обичайното ми посещение в Старбъкс реших да се отдам на няколко часа сън. Когато се събудих бях свежа като млада краставичка. Сетих се, че имам среща с една колежка и приятелка в един скъп ресторант. Избрах си подходящ тоалет и си пооправих косата и грима. Погледнах часовника си. Трябваше да тръгвам ако не исках да закъснея. Взех си ключовете и ги прибрах в жабката на колата. Да ако някой ме обереше нямаше как да се прибера. Е освен ако трябваше да чакам Алекс да се прибере, но това бе друга тема. Запалих двигателя и потеглих. Ресторанта с име "Fragility" не бе далеч. Стигнах точно в уречения час. Влезнах в заведението и един келнер ме упъти към масата.
-Здравей Скарлет. - поздравих я докато сядах на масата.

Отегчих се в мига, в който осъзнах, че дори не съм гладна. Добре че Анета не се забави.Когато чух гласа й, бавно смъкнах менюто, което прикриваше лицето ми, оставих го на масата и й се усмихнах.
- Изглеждаш прекрасно.
Отново погледнах към менюто. Не бях гладна, но все нещо щях да си избера.
"Всяка дама трябва да е наясно, че ..."
Защо изведнъж гласът на баба се разля из съзнанието ми ? Да, все пак трябваше да хапна нещо. Намирах се в ресторант, а и аз самата го избрах.
- Как си напоследък, Ани ?

Усмихнах се.
-Веднага след теб. - отвърнах й на комплимента.
-Ами бива. Нали знаеш, за мен живота е просто една голяма шега. - засмях се. Да в последно време всичко обръщах на шега. Дори най-сериозните неща.
-А ти? Нещо ново при теб? - с любопитство попитах Скар. Взех менюто, което келнера ми бе донесъл. Добре, че не бях яла от сутринта. Бях само на кафе. Въздъхнах. Сама си причинявам всичко това. Каква ирония. Вътрешно се закисках. Разгледах менюто. На истина имаше само отбрани ястия.
-Какво ще си поръчаш? - попитах Скар без да свалям поглед от питиетата в менюто.

Анета винаги бе толкова прекрасна, мила и пълна с енергия. Понякога благородно й завиждах за това. Отново бе в добро настроение, а способността й да подминава проблемите с насмешка бе достойна за възхищение. Напоследък рядко се срещаха такива хора, какво остава за нашия бранш. Точно за това толкова я ценях. Не бе като другите актриси - самозабравили се. Знаеше си цената и не се надценяваше. Не гледаше на хората като на паплач, не се смяташе за нещо повече. Изведнъж се сетих за една моя позната. Един ден разговаряхме, не помня вече за какво, но тя изкоментира някаква ситуация и думите, които и до днес сякаш се набиват все по-дълбоко в съзнанието ми бяха "чистачката и хората". Страшно много й се ядосах и веднага обърнах внимание на думите й. Не помня как се измъкна, но наистина ми разклати нервите. Че коя бе тя ?! Божество някакво или какво ?! Какво я караше да се смята за опълномощена да казва кой е човек и кой - не. Е, едно ми стана ясно. В нея нищо човешко нямаше. И до днес тази персона ми е крайно неприятна.
Усетих, че за сетен път съм се отнесла в мислите си ...
- Ох, извинявай. Ами, засега мисля да пия бяло вино и ... не знам, може би салата с риба тон.
- На теб какво ти се хапва ?

-Ами ще си се задоволя с една сложна салата "Цезар" като за начало. - смигнах й.
-Колкото до пиенето, ами и аз ще пия бяло вино.- Когато един келнер взе поръчката ни направо му казах да донесе цялата бутилка.
-Е Скар, някой нов мъжки индивид при теб? - любопитно попитах като се наведох заговорнически. На шега разбира се. Скарлет бе много различна от другите актьори. Не малко пъти се бе определяла като невзрачна личност, но не бе така. Всъщност и се възхищавах много. Знаех,че бе започнала от нулата. Не като мен. Аз си бях богато разглезено девойче каквото бях и до днес. Първата ми изява бе в рекламен клип, а веднага след него главна роля във филм. Определях като късмет това, че се бях харесала на хората. И въпреки това не се харесах на най-важния човек-баща ми. Той винаги е имал високо мнение за мен и не е очаквал, че след уроците по актьорско майсторство ще стана "някаква си актриса". Да не говорим за Клариса. Тя ме мразеше от дъното на душата си. Е чувствата бяха взаимни, макар че аз рядко мразех. Със сестра ми Леа се разбирахме добре. Чудно семейство а?
Горчива усмивка се появи на лицето ми, но бързо бе заменена от обичайната ми безгрижна и весела физиономия. Не си позволявах да мисля за неща, които ми съсипват настроението. С ако трябваше да се опиша с две думи, то те несъмнено ще бъдат-позитивна личност.

- Ох.
Единствено това успях да кажа след въпроса на Анета. След това извадих една цигара от кутията, но после погледнах към приятелката си :
- Ще ти пречи ли ?
Често ми се чудеха как така спортувам и пуша едновременно, но аз просто не можех да се лиша от нито едно от двете удоволствия.
Докато Анета чакаше отговора ми нещо се случи. Пак онази нотка горчивина се изви по чертите на лицето й. Знаех, че има някаква мистериозна тайна около живота на Анета, но никога не съм я питала. Не бих и го направила. Двете с нея често си споделяхме и ако го сметнеше за нужно ... ако тя се сметнеше за готова, щеше да ми каже. Сега явно не му беше времето. Не настоявах. Казвала ми бе, че имала проблеми с мащехата й, но нищо повече. Както и да е. След миг тя се развесели, а аз не смятах да й развалям настроението. Въпреки че се съмнявах отвътре да й е толкова забавно. Спомнете си какво бе казал Роуън Аткинсън - " Обичам да се разхождам под дъжда, защото никой не може да види сълзите ми". Извод : Понякога няма значение колко щастлив изглежда човек отвън, вътре в него има болка, която крие.
Убедена бях, че е така и с Анета, обаче не можех да дълбая в проблема. Първо - не бях запозната, което пък довеждаше до второто - ако тя искаше подкрепа от мен, би ми споделила. Не че не бих я подкрепила и без да знам причината за болката й, просто съм на мнение, че да я разведря е най-добрият лек. Засега.
- Добре де, напълно наясно си, че съм прокълната на тема мъже. - Засмях се.
- Не, истината е, че в момента не се срещам с никого. Не и след ...
Ех, сега разбрах защо пуша толкова !
- ... е, ти знаеш.
- Но както и да е. Кажи сега при теб как стои въпросът с мъжете.

-Зле. Мислех си, че като стана актриса ще имам всички мъже на света в краката си. - престорено надуто нацупих устнички.
-И не разбира се. Не ми пречиш. Аз също пуша. - кимнах й.
-Чакай, чакай, чакай! - бързо казах.
-Ти пък от кога пушиш? - объркана физиономия се настани на лицето ми. При последната ни среща дори не свързвах думите Скарлет и цигари. Нещо ми убягваше.
-Ох!. - сетих се на бързо.
-Нали не е заради това, което си мисля? - попитах Скар като се намръщих. И дори в този момент лицето ми изглеждаше комично макар, че бях наистина намръщена.

- Да, мъжете сега са като полезни изкопаеми. - Засмях се.
Господи, съвсем бях забравила, че Анета пуши. Просто не я виждах си цигара често и ... тя май беше като мен. Като мен преди. Преди пушех рядко и по-скоро сама, отколкото на обществени места. Сега обаче ... неусетно те станаха част от живота ми. Мисълта ми не протичаше по същия начин без никотин. А и бе вид успокоение ... релакс ... всичко.
- Донякъде.
Усмихнах й се, макар изобщо да не ми бе весело в този момент.
- Преди също пушех, но рядко и то за удоволствие или вид разпускане ... обаче след ...
Осъзнах, че дори не мога да спомена името му. Дори не бях сигурна какво се случи между нас, просто ... един ден се събудих и той беше вече мираж. Блян от отминало време. Невъзможна страст, която все още ме прогаря.
- Не бих казала, че е заради него. Той наистина ме промени, но ... единствената зависимост, която някога е провокирал в мен е тази към него. Цигарите се наместиха в живота ми от самосебе си. И сега просто не мога без тях. Малко са като мъжете, нали. - Засмях се.
В същия момент донесоха виното.

-Надявам се ,че е така. - все още подозрително казах аз.
-Да. За съжаление мъжете са като цигарите. И едните са много и другите, но малко са качествените. - въздъхнах.
-Само дето цигарите са ти пъти по-добри от мъжете. - усмихнах се. Поне за мен това си беше жестоката истина. Винаги като зарежех някой или като той ме зареже се започваше великото пушене.
-И все пак няма да откажа някой хубавец. - закисках се аз.

- Наздраве тогава.
Усмихнах се и повдигнах чашата си.
Не бях сигурна за какво е наздравицата - за истинките мъже и качествените цигари, или обратното. И всъщност, качествените мъже не са ли именно истинските ? Качеството е доста висока мерна единица, за това може би истинските мъже са толкова малко. Е, какво пък - нека просто пием.
- Остави сега мъжете. - Казах. - Как върви при теб ? Занимаваш ли се с нещо в момента ?

-На здраве. - казах и дигнах чашата си. Отпих малка глътка и отново я поставих на масата.
-Да. С мързелуване. - усмихнах се.
-И с котката си. Преди два дена отказах роля. Нещо не ми е до това сега. - наклоних леко глава.
-Не,че съм се отказала от актьорството. В никакъв случай. Просто нещо не ми хареса ролята. Беше в някакъв екшън, а ти знаеш, че предпочитам съркастично-хумористични роли. - на бързо казах аз и погледнах към Скарлет.
-Боже Скар! Не сме се виждали от толкова одавна. - казах й аз и я погледнах тъжно.

- Напълно. - Отвърнах.
- Просто най-много пасват на характера ти. И все пак не бъди толкова черногледа - във всеки жанр има по нещо хубаво, зависи от сюжета и сценария.
Усмихнах й се.
- За какво ставаше въпрос ?
Ако трябва да бъдем честни, екшънът не беше и сред моите любимци. В повечето случаи екшъните бяха абсолютно безсмислени и несъдържателни, а с такива роли не исках да имам нищо общо, няма значение колко високобюджетни бяха те. Харесвах си драмата и като че тя бе призванието ми, макар да си падах и по фантастиката. И както казах на Анета - Във всеки жанр има по нещо хубаво, стига да е съдържателен сюжетът.
- Права си. - Отвърнах. - Но ще си наваксаме.

-Ох за някакъв си терорист и аз трябва да го разследвам и на края трябва да го убия. - отегчено помахах с ръка.
-Обичайния сюжет. - все още отегчено казах аз. След секунда обаче точно както ми бе дошло отегчението така и се изпари. Широка усмивка се настани на лицето ми и аз погледнах към Скар.
-Ооо. Определено ще си наваксаме. - кимнах като изчаках сервитьора да донесе поръчките ни.

Погледът ... усмивката ... темпъра на гласа й ... Това момиче определено бе намислило нещо. Отново.
Дали бе някой светски купон, тих бар или просто бар, пълен с мъже - не знаех. Как ли не ме бе изненадвала Ан ! Идея си нямах какво е намислила този път, но едно бе сигурно - бях насреща за нови тръпки и преживявания.
След малко донесоха и храната ни. Търпеливо изчаках сервитьорът да си отиде, когато понижих тон и погледнах Анета заговорнически :
- Е, какво си намислила този път ?

-Аз? Да съм намислила нещо? Глупости. - казах като се престорих на учудена.
-Но може би ти имаш нещо в предвид? - повдигнах вежди уж учудено. Всяка от нас знаеше къде ще се озовем и какво ще правим. Може би след вечеря щяхме да отидем до някой бар да се напием и да пощуреем. С една дума обичайното. Хванах вилицата и си боцнах една краставица. За това я обичах тази салата "Цезар". Имаше всичко и можеше освен за салата да мине и за основно. Оставих вилицата и от пих от виното. На истина предпочитах бялото пред червеното.

Дали аз имах идея ?
Не и в момента. Всъщност, изобщо не знаех какво ми се прави. Не бях гладна, когато поръчах салатата си, но едва след като я сервираха под носа ми, установих, че едва ли ще мога да поема и хапка от нея. Все пак поразрових малко. Като дете имах проблеми с храненето, така че не ми бе особено трудно да заблуждавам хората, че се храня. Виното обаче бе превъзходно, колкото и да предпочитах червеното. Обаче, червено вино и риба ... хич не бе добра комбинация. Освен това в салатата на Анета пък имаше пиле - също, вървящо по-скоро с бялото вино.
Отпих още малко, когато ми хрумна нещо :
- Хрумна ми идея. - Усмихнах се. - Знам къде ще отидем.

Извъртях очи.
-Разбира се, че знам къде ще отидем. - вдигнах рамене. Както казах всеки знаеше. Дори онези, които не ни познаваха. Просто си личеше.
-Всеки знае. - уточних и отново отпих от виното си. Погледа ми се насочи към този на Скарлет и я погледнах изпитателно след което лека усмивка се настани на лицето ми.
-Освен ако нямаш нещо друго в предвид? - въпросително повдигнах вежди очаквайки отговора й.

Ето - тя имаше идея.
Усмихнах се. Доста по-широко от обикновеното, просто някак ме развесели. Винаги успяваше.
- Тази вечер теб оставям да ме водиш. Да си предсавим, че съм турист -разведи ме из най-интересните места в града.
Добре де, дори реших да хапна малко салата. В крайна сметка, почти я изядох. Никога не бях гладна, докато не започнех да ям ... лакомия май бе второто ми име.

Ухилих се зловещо.
-Само едно място ще ти трябва и просто ще си до там... - усмихнах се.
-Отиваме в Клуб 24. - казах и изпих на екс виното си.
-Хайде ставай. - казах на Скарлет. Не съм сигурна, че точно тази рокля бе за клуб, но на кой му пука. Пооправих си косата и със Скар тръгнахме към клуба.

П.п. Извинявай за зъкаснението. Ако може напии ти първия пост в клуба. :D

Настанихме се на маса, която бе разположена възможно най-далеч от прозорците. Всъщност, изборът бе изцяло мой и не се бях допитала до Марсел, но се надявах да бъда разбрана, тъй като имахме нужда да се усамотим, до колкото това бе възможно. Обстановката бе приятна и това поуспокои до известна степен нервите ми, на които се опитвах да не обръщам особено внимание вече. Тяхното напрегнато присъствие ми създаваше проблеми с ориентацията, мисловния процес и куп други неща, чиято добра координация и синхрон бяха спешни в момента.
Сервитьорката на мига ни донесе менютата и ни остави да си избираме. Започнах да разгръщам страниците скоростно без дори да ги поглеждам или да си направя труда да прочета специалитетите на ресторанта. През цялото време тайно наблюдавах Марсел, а когато той вдигнеше очи аз бързах да отместя моите и да забия поглед в менюто, което уж проучвах. Накрая, когато сервитьорката се завърна, за да вземе поръчките ни, си "избрах" пелмени и чаша вода. За щастие, "Fragility" предлагаше и двете, ако изобщо второто бе възможно да не бъде включено сред разнообразните напитки.
Не знаех какво си бе поръчал Марсел, тъй като това бе поредното нещо, на което не обърнах внимание. Моето "аз" бе излетяло нанякъде, оставяйки тялото ми да се оправя само. За съжаление обаче, опцията "автоматик" не желаеше да поеме контрола. Бях загубена!
- Какво си поръча? - попитах и отвърнах с невинна усмивка на учудената физиономия на Марсел. Явно е предполагал, че съм слушала през цялото време. Да, аз също имах доста предположения и очаквания към себе си, но те не бяха оправдани. Или бях блокирала, или някаква предвидлива част от съзнанието ми пазеше гласа, слуха и всички други сетива за малко по-късно, когато се налагаше да говорим. Силно се надявах да е второто.

Отпих от водата, докато размишлявах върху това какво да кажа. Всъщност, не се бяха случили абсолютно никакви интересни събития откакто с Марсел замразихме отношенията си. Единствените драми бяха в професионален и план и това се очакваше, предвид какво работя и кой засягам.
- Ами, не мисля че ежедневието ми е интригуващо. По-скоро понякога наистина изнервящо, ако обръщам внимание на продуцентите, които критикуват собствената ми критика, защитавайки блудкавия си "труд". Разбира се, гледната ми точка отново беше станала повод за малък скандал, но внимавам да не отдавам прекалено голямо значение на ответните реакции.
Подсмихнах се леко, сякаш се надсмивах на собствения си професионален живот. Ако трябваше да си призная, никога не съм искала да стана филмов критик. Мечтата ми бе свързана с прякото участване в кино продукциите. Винаги съм си се представяла не като поредната звезда, но просто като актриса, която ще участва в смислени филми с изключителен сценарий.
Вслушването в родителските съвети ме бе довело до тук, но не роптах излишно, защото поне можех да се радвам на сигурна и постоянна работа. Не беше чак толкова лошо, въпреки непълното удовлетворение.
- Между другото, взех си кученце. Някакъв вид териер, но не съм сигурна с точност, защото така и не се поинтересувах от породата. Женско е и се казва Франки. Задължително трябва да я видиш!Красавица е.
Отпих още няколко глътки от чашата си с вода и щом се изпразни напълно една учтива сервитьорка веднага дотича, за да налее останалата част от шишето. Благодарих й и отново насочих вниманието си към Марсел. Просто го гледах без да говоря - едновременно успокояващ и напрягащ процес. Имах предвид, че ме караше да се смущавам точно като шестнадесетгодишна тийнейджърка на първата си среща. Доста странно за мен, но факт. И докато се опитвах да не обръщам внимание на повишената активност на пеперудите в стомаха си, осъзнах, че не съм проговорила от цели няколко минути, заета да се втренчвам в Марсел. Стреснах се и се облегнах на стола с рязко движение, което можеше да причини полет назад, но успях да се стабилизирам в последния момент.
- Та...какво става с теб и театъра? - попитах разсеяно.