Жилището на Виери и Айзък

Не беше честно! И не говоря само за критицизма си, а за всичко. Да, абсолютно всичко! Нали знаете, има дни, в които ви се струва, че всичко върви с главата надолу. Ах, този Мърфи и неговите измислени закони! Ако имаше някой, който трябваше да поеме вината - това бе той. Аз да не би случайно да имам вина, че след три часа неумолим труд, листовете просто ей така изчезнаха?!? Не, разбира се. Затова бе виновен вятъра!
В главата ми се въртяха тези глупости, когато влезнах в сградата. Портиерът бе много любезен, както винаги, но не му обърнах внимание. Исках възможно най-скоро да се кача отгоре и да си го изкарам на някой невинен предмет, въпреки че бях сигурен, че както го бях подкарал, и него щях да изкарам виновен за някой мой неуспех. Явно това ми бе природен талант.
Тръгнах към асансьора. Натиснах копчето, но нищо не се случи. Ето ти още една изненада - развален е. Днес накрая ще избухна от изненади!
- И ти ли! - извиках ядосано. Кракът ми се блъсна във вратата му, което ми донесе още по-голямо болка. Супер! Какво остава сега ? ! Небето ли да падне?!?
Портиерът се появи иззад ъгъла. Не можех да преценя дали погледът му крие притеснение или просто объркване. И в двата случая не ми се слушаше. Взех, да поточния - празния, кафяв калъф от земята, където го бях захвърлил преди малко и тръгнах нагоре по стълбите. Седем етажа - сутрешна тренировка за едни и ежедневно мъчение за други. Но кой ли изобщо ни пита?
Когато се качих горе, свалих обувките си, метнах някъде калъфа и се запътих към кухнята. Кракът още болеше. Взех лед и тръгнах към хола. Седнах на обичайното си място, без да се замислям много и затворих очи. Поех си дълбоко въздух и на ум преброих до 30. Бяха прави - помагаше. Още бях ядосан, но не чак толкова колкото преди.
Чу се някакво шаване и аз инстинктивно хвърлих пакета с лед на някъде и бързо отворих очи. Мислех, че някоя змия е пропълзяла докато съм отварял вратата. Съседът ни имаше навика да оставя домашните си любимци да обикалят най-спокойно из апартаментът му. Това бе и причината защо не му ходех на гости.
Но сега не ставаше въпрос за змия. Е, зависи какво виждане имате за жените. Но в моя случай, не.
- Виери... изплаши ме. - отвърнах докато събирах парчетата лед от пода. Изглеждаше сякаш бе спала досега. Значи я бях събудил. - Извинявай, помислих, че си изчезнала на някъде.
Като събрах парчетата, ги оставих на масата и седнах до нея на дивана. Не можех да разбера дали е сърдита или това е от внезапното събуждане. Беше по бельо. Единственото, което й липсваше в момента бе розова пухена опашка.

Ледът започна да се топи и бях принуден да го занеса до кухнята, или поне това, което бе останало от него. Взех си нов, защото болката още не бе преминала. Но поне вече бях добре. Лудостта ми бе притихнала и сега се чувствах съвсем спокоен. Относително казано, като се има предвид крака... В момента просто се радвах, че ми мина яда и не му обръщах много внимание.
- Вратата на асансьора застана на пътя ми. - поклатих глава. - Не мога да разбера защо все ти се местиш, а не тя? - беше абсурдно, но го мислех. Не говоря конкретно за вратата. Всеки път ти трябва да отстъпваш. - Другия път ще влезна с валяка. Да видим дали вратата ще изравнява мен със земята или обратно. - засмях се заговорнически. Исках да кажа, че... ох, добре де, за нея говорех. Съвсем се изгубих.
Виери посегна към чашата си, но изведнъж спря, виждайки отражението си в чашата. Исках да не се смея. Повярвайте ми, исках да мога да издържа петте секунди докато стигна коридора, но не можах да го спра.
- Не. Щях да изгубя насладата от момента, в който сама видя. - често, спирам! Наистина! Само още малко... - Хайде, не е толкова лошо. А пък и така ме вдъхновяваш за някой нов разказ. - намигнах й, скачайки светкавично от дивана. Изстрелях се към кухнята, защото знаех какво ще последва. Но за жалост смехът ми ме издаваше по целия път до там и нямаше да мога да се укрия, докато тя се успокои. Не беше трудно да си навлечеш нечий гняв. И аз наистина нямах това за цел, но не можех да издържа.

Бях гладен. В хладилника имаше само замразена храна, но и това ми щеше да ме засити. Взех някакъв пакет и го хвърлих на печката. Натиснах копчето и тръгнах към хола. Едва ли щеше да му отнеме много време да се сгрее. Хладилникът ни не беше от най-добрите.
- Разчитам на това! - седнах на дивана до нея и взех дистанционното от масата. - Казабланка, хм... - даваха финалните надписи. - Какво ще кажеш за някой филм на ужасите? Хайде, отдавна не сме гледали!
Докато я изчаквах да помисли над предложението ми, се върнах в кухнята, сложих храната на една по-голяма чиния и я оставих на масата в хола. След това отидох до прозорците и ги затъмних, като пуснах дебелите кафяви пердета, които попринцип дължахме навити нагоре. Но сега ни трябваше подходяща обстановка.
- Е, какво ще кажеш?

Отидох до включения компютър и затърсих нещо на него. Нямах навика да записвам на дискове, а изглежда и Виери беше така, защото единствените, които се търкаляха наоколо бях празни. В този случай щяха да са ни от полза. Щом изберем, разбира се...
На компютъра имаше много филми. Повечето, от които, не гледани. Харесва ме си резюмето или опаковката и го теглим. После обаче виждаме друг някъде из каталога и решаваме него да гледаме пръв. След няколко дена се появяват още и още, докато стане така, че повечето, които имаме, си стоят само, за да пълнят паметта.
- Хей, имаме "Мълчанието на агнетата". - актьорът бе много добър. А за филма... той спада към колонката на не гледаните. Имах силен интерес, но не и времето, за да го изгледам. - "Писък", "Убийствен пъзел", "Последен изход"... - и така нататък, и така нататък. - Е, какво ще е? Ханибал Лектър или някой от другите?
Тя взе чипс и пуканки. Поне имахме с какво да потискаме страха. Попита и за пиене.
- Не знам. Каквото има. - наистина нямаше значение. Въпроса бе да отклониш вниманието си от екрана.

При последният й коментар ми стана смешно. В резюмето на филма, който избрахме, пишеше, че Ханибал Лектър е канибал. Тъй че едва ли щеше да е един от най-приятните филми, които сме гледали. За всеки случай реших да дръпна чипсва и пуканките по-настрани. Чашите също. Нямаше да рискуваме.
Тя ме погледна объркана.
- Може и да съм пропуснал някой детайл. - завъртях очи, съвсем невинно. Погледнах към нея. Мисля, че бе на път да се разубеди и да пусне някоя комедия. - Спокойно, сигурен съм, че хората от 1991 не са прекалили с отвратителните сцени.
Не казах, че няма такива. Но нали за това бяха филмите в жанр "ужаси". Беше уникално как те държаха под пара през цялото време. Държиш този страх в себе си през цялото време и накрая, когато свърши, те е страх да прекосиш двете стаи, делящите от твоята.
Но имаше и хубава част. С тези филми идваха и идеите. И в момент се раждаше една такава в главата ми...

През цялото време си личеше, че Виери едвам се сдържаше да не проговори. Виждаше се в погледа й, в поведението й - стиснала здраво възглавницата, сякаш ще я възпре да наруши тишината - всичко. В началото реших да не обръщам внимание и да продължа да гледам. Работеше. Почти.
Когато дойде сцената, в която Антъни Хопкинс буквално отхапа лицето на един от пазачите му, не се сдържах да не погледна към Виери. Предполагам, че точно за такива сцени имаше предвид. Зачудих се дали е добре. Въпреки че по погледа й можех да позная, че иска да каже нещо, не можех да определя дали е отвратена от сцената или просто нещо не й харесва. Първото бе по-вероятно...
Преди малко ми бe хрумнала идеята да я изплаша по някое време на филма, но тъй като дойде канибалската част от него, реших, че ще е по-добре ако не го правя. Не се знаеше после какви идеи можеха да й дойдат и на нея. И повярвайте ми, когато човек иска да си отмъсти, става много изобретателен.
Тогава един спомен внезапно ме връхлетя. Бях на 10 или 11. Гледах онзи филм, в който се предаваше една касета. Хората я гледаха и след определеното време умираха. Не си спомням заглавието. Та, в онзи ден, точно когато звънна телефона на филма и моят домашен иззвъня. Отидох да проверя кой е, но единственото, което чух бе... "Седем дни". Тогава щях да си умра от страх. Но се оказа, че бе съседът ни. След това цяло лято мислех подходящ начин да му отмъстя за онази вечер. Психиката на едно 10-годишно дете не беше от най-здравите.
Накрая и аз не можах да издържа и се предадох.
- Добре, кажи си мнението! - свих рамене в знак на съгласие и изчаках да изкоментира случката.

Обожавах страшни филми. И под страшни имам предвид тези, в които имаше писъци, кървища, молещи се хора. Когато можеш да усетиш това чувство на уплах, въпреки че знаеш, че това не е истина. Може би и затова в момента започваше да ми се доспива. Не намирах... тръпката на този жанр. Като сюжет е страхотен, актьорският състав също, но по-скоро би трябвало да спада към криминалните филми. Или тези от колонка "Психо"...
- Ханибал Лектър не е лош персонаж. Даже като се замислиш той само уби първия полицай и изяде лицето на другия... - свих рамене, в знак на раздразнение, че са го тикнали в толкова добре охраняван затвор и за какво? Нямаше причина.
Отне ми минута да разбера, че в момента аз бях този, който нарушава свещената тишина, идваща от филма. Виери се обади на няколко пъти, за да изкоментира случващото се, Кларис и накрая телефонното обаждане на Лектър. Странно този път това не ме дразнеше по никакъв начин и аз я оставих свободно да си се изкаже.
Когато филма свърши, изгасих телевизора и погледнах към масата. Храната си стоеше както в началото - непокътната - но с едно изключение - пуканките бяха изстинали. Пиенето компенсираше нашето не ядене.
Зачудих се какво да й предложа да правим, защото още не ми се спеше. Докато прибирах нещата от масата, се сетих.
- Искаш ли да играем на "истина или предизвикателство"? - тази игра винаги ми се струваше толкова весела, че съм забравил всичките излагащи неща, които ми се е налагало да правя.

Бях подготвен за предизвикателство. Щях да я накарам да направи нещо гадно като за начало, а накрая да измие чиниите. Мразех да го правя. Тя също. Беше въпрос на време някой да го каже. Но тя избра истина. Добре де и до там щяхме да стигнем. Просто трябваше да имам малко търпение и скоро щеше да разкопава цветята наоколо, търсейки несъществуващи предмети. Може да се каже, че в тази игра мозъкът ми сякаш се пренастройваше на друга честота.
- Ами добре... - замислих се. Исках да е някой хубав въпрос. Нещо, което да я накара да се замисли преди да отговори. Но за това ми трябваше повече време, а щях да я отегча, ако продължавах да се мотая. Затова изстрелях първото нещо, което ми бе дошло на ум. - Представи си, че си Джак от "Титаник". Говоря за последната сцена когато корабът потъна и те намериха вратата или там каквото беше онова. Въпросът ми е следният - ако ти бе на негово място, щеше ли да дадеш на Роуз да се качи на вратата, за да не измръзне, въпреки че ти ще умреш от студ само след секунди?
Както казах, не бях добър в бързите въпроси и накрая ми идваше нещо глупаво на ум като това. Но какво пък. В най-лошият случай щеше да се сбие с Кейт Уинслет и накрая, и двете да потънат.