Farrell park

- Криииис! Дай ми я!- настоя от някъде детски глас.
Всъщност бе малко момиченце установи Бригита след като се завъртя по посока на шума. Цялата драма се разиграваше на близката площадка заради русокосо Барби с рокля на русалка. Крис, който се явяваше брат на момиченцето, бе покатерен на близкото дърво опитващ се да свали куклата, докато сестра му тропаше с краче, заради бавенето, което детето си позволяваше.
- Заповядай, нетърпеливке!- усмихна й се Крис подавайки заветното Барби, а на устните Бригита разцъфна усмивка. Бе толкова сладко, толкова невинно, толкова искрено.
- Вълшебно...- прошепна си под нос и смени стойката си.
Седна по турски на пейката, облегна се назад и извади от огромната си чанта скицника. Все още опъпарнан, но въпреки всичко невероятен. Отгърна на последния празен лист и го положи в скута си. След това намери въглена си и започна да скицира децата. Искаше да пресъздаде момента по памет. Искаше й се да притежава късче магия у себе си. Щастието изписано по лицата им беше безценно, затова й русокоската щеше да се опита да го запази за себе си поне за миг и то не само в съзнанието си.
Не бе напълно убедена, че крайният резултат ще си струва, но поне началните подемки й се струваха приемливи. Въртеше глава и прехапваше устни през цялото време, докато рисуваше. Вероятно приличаше на саможив гений, но може би без последната част. Беше саможива, но не беше гений. Бе просто човек, при това блондинка, а Ри добре знаеше, че повечето хора я подценяваха именно заради това. Поклати глава и отмента леко косите си назад. Нуждаеше се от това никой да не докосва косата й, затова й премахна кичурите си от бузите.
Почти беше превършила с изрисуването на момчето, когато отново вдигна глава и контурите на нечие познато тяло привлякоха вниманието й. Премигна веднъж, за да фокусира погледа си и този, който видя я накара да застине за миг.
- Виктор?- прошепна едва, колкото да провери дали наистина го вижда или вече е започнало да й се привижда. Гледаше го право в очите, за да провери какво наистина става, но бе толкова объркана от сините морета срещу й, че не знаеше какво трябва да заключи. Затова продължаваше да мълчи очаквайки той да проговори.

Събуждането му не стана по обикновения спокоен и нормален начин, а от неизвестен номер, който се бе осмелили на геройството да презвъни продължително точно на Виктор.
- По дяволите! - бе изпсувал той, заравяйки пръсти в косата си и сънено надигайки се от канапето, до което по последни спомени успя най-напред на се добере, преди да е стигнал до стаята си...Чудо голямо, не му се случваше да спи на канапе, а всичко без изключение го болеше. След известно време, прекарано в мрънкане и опит за разсъняване, накрая вик не издържа и реши, че повече няма нужда да си стои вкъщи. Облече си нещо нормално за проста разходка в парка, след това почти през сълзи се сбогува с къщата си, тъй като можеше и да не се върне скоро..и сетне тръгна да се пораздвижи малко. Знаеше добре, че само така болката ще отмине, а и принципно толкова бе свикнал с ежедневното търчене, че вече дори и да имаше желание, не можеше да си стои вкъщи. Поне сънят бе успял да изпълни своята роля и да вдъхне на Севченков нужния живот, който най-малкото му позволяваше да си държи очите широко отворени без да полага усилие за това.
Съвсем скоро, или по-точно, докато се осъзнае, вик бе стигнал до едно място, което съвсем наподобяваше парк, поради факта, че си беше такъв. Русокосия мъж въздъхна пир мисълта, че за малко да го подмине, след което без да се замисля излишно тръгна по дългите пътеки, осеяни с пейки през един-два метра. Топлият въздух спокойно галеше кожата му, освен ръцете, които бяха прибрани в двата джоба на тънки кожени дънки. Отнякъде долиташе радостна детска глъч, вероятно наблизо имаше площадка за игра. Внезапно Вик го налегна някакво странно носталгично чувство и той последва детския смях, като хипнотизиран. И когато ги видя...сякаш се върна в своето собствено детство. назад...много назад...Когато майка му беше още жива. Навсякъде, където и да отидеше, сякаш всички площадки бяха едни и същи. И тази му напомняше на същата в детството му. Където играеше,заедно с майка си и сестра си...Разбира се, имаше си и совите тъжни и самотни моменти. Когато чакаше сам на пейката, да дойде баща му...Той му бе обещал да го вземе. Беше се зарекъл, че наистина ще дойде. И малкото момченце там го вярваше. Дори когато започваше да се смрачава, той стоеше на същата пейка...Не помръдна от нея, дори когато заваля в същата вечер. Накрая, по някое време през нощта, майка му притича и го прегърна през сълзи. момченцето бе настинало, но не бе ядосано заради това, то искаше просто да види баща си. А вместо него дойде майка му и му каза, че той няма да дойде, че отново е зает. тогава, представете си, малкото момченце не искаше да тръгне, защото продължаваше да вярва в това, че ще види баща си. Заинати се, не искаше да тръгва...Крещеше, че баща му скоро, съвсем скоро ще пристигне и ако тръгне сега, ще го изпусне. Наистина се боеше, че ще го изпусне и няма да може да го види отново, дори за един последен миг.
Ръцете на Виктор несъзнателно потрепнаха, докато мислите му се бореха гневно с болезнения спомен. Всичко, дори красивите дни на идилия, всичко това сега му донасяше единствено и само..болка и страдание. Неминуемо го караха да се пита за какво е било всичко това? Защо е трябвало да бъде "някога", а не "сега"?
Устните на младия мъж горчиво се присвиха, разваляйки за секунда перфектната права линия, която бяха образували. В следващият момент той се извърна и обръщайки гръб на децата, тръгна без да знае точно накъде..тогава обаче, тюркоазните му очи срещнаха добре позната фигура...Тя стоеше там, на пейката пред него и в интерес на истината въобще не се бе променила. Имаше същото красиво, невинно лице...На където и да погледнеше, в очите й се четеше толкова топла надежда, примесена със детска радост. И в момента на устните й бе изписана онази усмивка, която реално се радваше на живота, даваше му нов шанс да заблести в очите й...отново и отново. Това беше тя, нямаше съмнение. Виктор беше сигурен, че който и от сетивните органи да му отнемат, никога няма да успее да не я забележи, да не я разпознае, да я отмине просто така...
Някак от само себе си, руснакът отново закрачи,този път към нейната пейка. Лицето му изглеждаше непроницаемо, но в очите му се четеше странен изблик на нужда. Сякаш някъде дълбоко в себе си, той знаеше, че се нуждае от нея...по някакъв странене начин го усещаше, целият й аромат бе във въздуха около него.
- Виктор? - едва промълви тя, а лицето й издаваше нещо смесено между изненада и недоумение. Реално не би могло да бъде, нали? И двамата да се оказват толкова случайно на едно и също място. Може би се срещаха във фантазиите си. Имаше толкова много "може би" и "трябва", също както преди...
- Бригита... - името излезе, като тих шепот, вероятно за да прикрие всякакви чувства и емоции, напиращи да завладеят Вик във всеки един момент. Само отсрещната персона би могла да го постигне. Да накара хладнокръвен бодигард да премине тъй бързо в своята същност..През цялото време тя единствена знаеше кой е той, само тя стигаше толкова навътре, само тя някак си го караше да бъде отдавна забравеното си истински Аз.
Чувствайки кака кръвта му пулсира във вените, както и всичко останало, Виктор успя да се почувства напълно като в някоя драма за откриване на голямата любов или нещо от сорта. Не разбираше...Но и не искаше да разбира. Всъщност, нещо в момента караше цялото му същество да крещи "Прегърни я, прегърни я!", но реално тялото на Виктор не успя да извърши нит едно движение. Очите му не успяха и за миг да се отделят от нейните..и тогава осъзна,че всичко беше толкова объркано. И въпросите, останали без отговори. Всичко в съзнанието на Вик бе тъй мъгляво и неясно, освен думите, които онова гласче крещеше, когато разсъдъкът мълчеше и отстъпваше сцената на друг.

Беше той! Той!
Същият този, който преди време я откри седейки отново на една пейка. Тогава тя се опитваше да се вдигне от прахта и да възкръстне досущ като феникс, но не успя. Не успя, докато той не й помогна. Руснакът поправи „счупеното”, залепи милионите ненужни парченца, които представляваше Бригита и й подари живота. Вярата в него, романтиката, радостта, щастието. Подари й цял един нов свят, в нова вселена със забравени усещания. Беше най-магичното, феерично и ефирно нещо, което някой някога бе правил за нея, тъй като Виктор наистина повярва, че русокоската си струва усилията да бъде „поправена”.
Никой дотогава не го бе направил. Всъщност майка й се опита веднъж, но Ри бе прекалено заслепена, за да й обърне внимание. А и както всяко дете, тя се бунтуваше срещу думите на майка си. Смяташе, че са неверни и имат за цел само да я направят нещастна... Честно казано германката сама се правеше нещастна, тъй като въпреки всичко продължаваше да се връща при Томас всеки път. Нямаше значение колко изплашена бе или пък колко я болеше, смяташе, че така й показва, че я обича... Грешка, при това голяма, но съпругът й бе първата й любов, а казват, че за първата любов си способен на всичко; явно дори да преглътнеш себе си.
Ала за Бригита бе лесно, бе прекалено наивна и винаги търсеше доброто у хората. Нищо, че то често липсваше, тя все пак откриваше нещо, за което, поне според нея, си струва да се бориш. За жалост, загуби битката с Томас. От нея абдикира, без да погледне назад. Не искаше, страхуваше се, че е възможно той да я последва, а мисълта да бъде отново с него напълно я ужасяваше.
Русокоската поклати глава, за да проясни съзнанието си. Не искаше да се отдава на спомени точно в този момент, щеше да я заболи, а не искаше. Желаеше единственото да се вкопчи в настоящето- момента, в който го виждаше отново и Виктор не бе просто плод на въображението й или пък поредната фантазия, която бе успяла да си съчини. Беше съвсем, съвсем реален и в момента пристъпяше към нея. Онази, която гледаше с притаен дъх и може би бе омазана цялата с въглен, но нямаше значение. Той я бе виждал и по-зле, затова щеше да извини и този вид, нали?
Виктор изрече името й толкова тихо, че ако не бе чела по устните му сигурно би го пропуснала. Би пропуснала как те се извиват и оформят „Бригита” и би пропуснала да му кимне само веднъж; колкото да потвърди, че е тя и че в момента седи там, срещу него. Усмихна му се вяло и странна смесица от емоции я завладя. Сърцето й заби лудо в гърдите й и започна да го усеща почти в гърлото си. С всяко едно „туп”, германката смяташе, че то пораства и съвсем скоро ще изскочи извън пределите на гръдния й кош. Пое си дълбоко въздух, а след това издиша бавно. Повтори действието няколко пъти, опитвайки се да прогони натрапчивото чувство на параноя, заради което сърцето й щеше да изхвъркне. Не успя напълно, но поне спря да усеща как гърлото й тупти заедно с цялото й тяло.
Остави скицника си настрана заедно с въглена върху му и припряно се изправи от пейката. Виктор бе застинал на метър от нея и бе впримчил очите си в нейните. Опитваше да й каже нещо, но дори самият той не беше сигурен какво. По тази причина Бригита скъси разстоянието по между им за секунда и вдигна леко глава, за да срещне очите му отново. Не искаше да ги изпуска, защото се боеше, че той отново може да си тръгне, а тя не желаеше такъв развой на събитията. Облиза устните си леко и издиша кратко преди да му каже:
- Здравей!
Стори й се напълно глупаво веднъж, след като го чу, но нямаше връщане назад. Бе го изрекла, колкото й абсурдно да звучеше. Плаха усмивка се появи на устните й и дори Ри вдигна ръка, за да погали бузата му, но я върна рязко обратно към тялото си. Не бе сигурна дали е правилно. Не бе сигурна дали изобщо заслужава да го докосва, не бе сигурна, че той ще го желае. А нежеланието му бе нещото, което я плашеше най-силно.

Ярките цветови гами ставаха все по-светли и живи в съзнанието, в сините му ириси. Сякаш и този момент щеше да се присъедини към "тогава", а Виктор с цялото си същество жадуваше завинаги да спада към графата "тук и сега". И макар точно поради тази причина да не бе привърженик на приказките, жадуваше да живее в една такава с хепи енд, като всяко малко дете. Да, мислите на Вик в момента напълно можеха да се оприличат на тези на някое малко дете, което безусловно вярва чудеса, въпреки че вече знае кой в действителност слага играчките под елхата на Коледа.
В случая чудесата сякаш бяха възможни, но единствено с нейна помощ. Бригита. Сега осъзнаваше колко много му липсваше споменаването на това име.
"Бригита, Бригита, Бригита..." съзнанието му я викаше отново и отново и отново...не можеше да спре да повтаря името й. Дали от радост, или тъга...не беше споменато никъде. Но чувството беше като да изпаднеш в пълна безтегловност. И тази безтегловност бе усетена и физически, веднага щом Виктор отвърна на поздрава й с една лека усмивка, след което простичко улови едната й ръка, придърпвайки цялото й крехко телце към себе си. Точно това бе..да се почувстваш, като леко облаче, обикалящо из небесните сини поляни..кой би могъл да предположи, че зелият този ефект се постигаше единствено от спонтанна прегръдка?
Без да каже нищо, а и двамата знаеха, че понякога думите бяха съвсем излишни, Виктор просто я притисна към себе си, така сякаш никога вече нямаше да я пусне, тя сякаш подпря брадичката си на едното му рамо, а той усети копринената й коса между пръстите си...Усети също прекрасния й аромат, усети присъствието й...така близо. Това дори не можеше да се събере в категорията копнеж", поради просата причина, че бе далеч по-голямо и силно, отколкото самите участници във въпросната прегръдка някога биха си представили. Отстрани можеха да изглеждат и другояче..например като брат и сестра, които тепърва се срещаха след наистина дълга раздяла...или пък приятели, които бяха всичко един за друг...А истината бе, че освен двама влюбени, Вик и ри бяха и всичко това. Всичко събрано накуп, затова и връзката им бе далеч по-специална, от тази на обикновени любовници или "гаджета" по езика на тинейджърите. Тогава...след едно установяване,че всичко е така специално, защо трябваше да става така? И този въпрос вероятно измъчваше не само него, но и нея.
И за да го избегне, русокосият младеж се бе вкопчил в Ри, като в някой спасителен пояс. Метафорично казано, Севченков реално се давеше...някъде в океана на миналото, заливан безметежно от вълните на спомените. Сякаш миналото не искаше да го пусне и да го остави да бъде себе си, да живее един нормален живот, присъщ за едно щастливо семейство..Да, искаше да създаде такова някой ден. Но нямаше и миг, в който да може да си ползвали да мечтае за подобно нещо..дори в представите му никога не бе изниквала представата за слънчев ден и щастливо семейство, правещо барбекю на верандата. Твърде невероятно звучеше, сякаш излязло от някой приятел и лек разтоварващ романтичен филм.
- Аз..- започна Вик, все още държейки Ри в обятията си...но така и не довърши. Думите "Съжалявам,че те пуснах" оставаха неизречени. Защо ли всеки път, когато се опитваше да я задържи, нещо му казваше, че не е правилно..Че не може и никога няма да я направи щастлива, така както заслужава. Защото тя реално го заслужаваше. Той де факто не можеше да й предложи абсолютно нещо, това бе факт номер едно. Вторият факт беше, че я поставяше в непрестанна опасност, щом я държеше близо до себе си. Не знаеше какво да стори, бе не само раздвоен, но и разпокъсан някъде между решенията на голямата дилема, всяко от които имаше совите недостатъци. Сякаш нямаше идеално решение за случая. Сега за разлика от сърцето, разсъдъкът на Виктор крещеше ли крещеше просто да я пусне и да се отдалечи..да не се среща с нея никога вече, да не отива към нея, щом я видеше. Но кака бе способен да го стори? Как?
- Нека..Нека просто постоим така за минутка, само минутка...- тихият шепот на русокосия млад мъж отново се разнесе в пространството, силвайки се с полъха на прииждащия вятър. Бе приятел, на фона на топлото време. Но нищо не можеше да се сравни с този момент. въпреки милионите мисли, прехвърчащи през главата на вик, той не искаше да я пуска. Просто затвори очи, обгръщайки тялото й с ръцете си и в съзнанието му отново възникна нейния образ. Бе така приятно, така вълшебно...

Усмихна й се. Усмивка! Тя получи своята така бленувана усмивка. Боже, колко й липсваше. И блясъкът, който се пораждаше в очите му всеки път щом се усмихнеше. Толкова истински, толкова реален, така жадуван да го види отново. Цялото й същество копнееше за него всеки миг, в който бяха разделени, затова й тази усмивка бе всичко за нея. Тук и в този момент. Караше я да повярва, че съдбата не бе чак такава кучка и понякога е способна на нещо велико, както сега. Да „принуди” и двамата да се озоват на едно и също място в един и същ момент, колкото да се зърнат поне за миг.
Щеше да й стигне! Само, за да го види; да се увери, че наистина е цял и е добре, но Виктор я придърпа към себе си и успя да „разруши” теорията й, че само миг й стига. Вече нямаше да го пусне. Не искаше, а и не можеше! Усети сгорещената му кожа срещу нейната собствена и осъзна, че той наистина е тук; тук е и е с нея отново. Беше се върнал. Дори и несъзнателно, Виктор бе успял да я открие. Винаги го правеше. Сякаш знаеше кога й е най-нужен и се появяваше от нищото, за да й покаже, че не е сама; че той винаги е някъде там, нямаше значение дали е с нея или не.
Всъщност имаше значение, при това голямо, но руснакът бе отказал да я послуша. Заяви, че бъдейки с него животът й ставал прекалено опасен, прекалено кратък... Прекалено щастлив и смислен, по дяволите! Той и върна живота, но й той и го отне в мига, в който си тръгна тогава. Вярно и двамата носеха вина, ала Бригита си мислеше, че нея я боли повече; че на нея са и отнели повече; отнели й са Виктор, а тя не можеше без него. Жадуваше го във всеки един миг, затова и в момента се опитваше да запечата този толкова добре- стойката му, докосванията му, аромата му. Всичко! Абсолютно всичко!
Послушно скри лице в сгъвката на врата му и премижа с очи. Дишаше едва, гърдите и трепкаха досущ като крилата на малко птиченце, защото се боеше, че ако бъде по-рязка или пък настъпателна, Виктор ще си отиде с вятъра. Звучеше наивно или пък абсурдно, но германката твърдо вярваше в това; вярваше й в Приказния Кодекс, а последният бе от изключително значение за нея. Предоставяше й възможността да мисли, че някой ден и нейният живот може да бъде приказка, при това с край, щастлив и захаросан. Такъв, който щеше да подхожда на една принцеса, нищо, че тя самата не беше такава.
- Липсваш ми!- почти го простена, докато всячески търсеше близостта му.
Опитваше се да скъси несъществуващо разстояние помежду им, тъй като в момента двамата бяха почти залепени един за друг. Ръцете му бяха обвили кръста й и плътно я притискаха към тялото му, докато нейните длани бяха поставени пред гърдите му. С едната държеше да усеща сърцето му,- защото въпреки всичко все още се нуждаеше от доказателства, че Виктор отново е при нея- а с другата просто рисуваше някакви фигурки. Напълно прости и несъзнателни, но я караха да бъде концентрирана. Стопираха мислите й от блуждаене, а това й бе нужно. Да спре да се рее из собствения си объркан свят, за да може да се наслади на простото удоволствие от момента. Да бъде отново в обятията на този, когото желаеше най-силно. Боже, колко неземно бе! Или поне така успя да го определи Арсова. На устните й заигра онази нейна весела усмивка; онази, която само Виктор можеше да събуди или пък я показваше само на него. Не беше напълно сигурна как точно стоят нещата, защото въпреки наивността си имаше нещо, което пазеше само за себе си и позволяваше да го види само онзи, който наистина го е заслужил. Поне за малко притежаваше онази потайност на възрастен, порастваше само за миг, но после отново си беше дете- вярващо безпрекословно, обичащо до полуда и неискащо нищо в замяна.
Всъщност последното бе вярно до една известна степен. Не искаше нищо в замяна- да, вярно беше, но искаше Виктор. И не можеше да приеме, че той трябваше да си тръгне тогава, че и тя си тръгна, че изобщо допуснаха да си тръгнат... Беше толкова объркано...
- Не искам само минутка!- Ри го уведоми напълно сериозна, а гласът й прозвуча непривично твърдо. Поклати глава в отрицание и навдигна погледа си към него. Желаеше да го застави да се откаже от идеята си за „само минутка”. На нея не й стигаше, искаше поне две, пет, десет... часове.

В опитите си да припечели възможно най-много време за себе си и потушаването на собствените си желания, Вик се бе озовал в нещо като омагьосан кръг, от който вече не знаеше как и дали въобще ще може някога да се измъкне. Сам бе предизвикал съдбата, вечно го правеше, проклетата съдба! По нейна вина той бе виновният! Сега определено което и решението да вземаше, щеше да го направи пълен злодей. Да я остави, да си тръгне...щеше безвъзвратно да отвори старата рана както в нейното, така и в собствено сърце, наранявайки допълнително участниците във всичко това. Знаеше, че е глупаво, вероятно го знаеше благодарение на Едуард от поредицата "здрач", но макар да не му се искаше да подражава на подобен идиотски мисловен процес..в края на краищата самият той бе сигнал до това решение, смятайки го за най-добър изход то подобна ситуация. Но от една страна тогава..тогава опасността бе дваж по.близо и така или иначе Виктор бе принуден да бяга...така че как би могъл да постъпи така подло, като осакати завинаги живота й, взимайки я със себе си. Не искаше това за Бригита. Не искаше да я превръща в истински беглец, при положение че тя вече бе изпитала подобно нещо. Разбира се, тогава, както и сега, мислите му бяха повече от разбъркани и се бе задействало нещо, като защитен механизъм, който и до ден днешен не оставяше Виктор да изкаже истинските си чувства и мисли напълно свободно и умишлено да пълзят във въздуха. Затова и си тръгна по този жесток начин. Предполагаше се, че така я защитава. Да, твърде глупава и наивна мисъл, но ето че сега беше с нея...Бригита бе напълно здрава, нали? Със сигурност не изглеждаше като травмирана девойка , както щеше да изглежда, ако евентуално го бе последвала. А Севченков знаеше, че тя бе така предано създание и без никакви въпроси, би прекосила и седемте морета с него..щеше да следва своя спасител до самия си край, точно това бе плашещото, точно от това се страхуваше руснакът. Познаваше Ри, по-добре дори от петте си пръста, знаеше колко безразсъдна е тя. Обичаше и това у нея, като всичко друго, но в ситуацията, в който се намираха тогава, същата тази безразсъдност се оказваше една от главните пречки на пътя на щастието им. Всъщност, не беше ясно, дали изобщо имаше такъв път за тях...но въпреки всичко Вик искаше да го поръси, при това повече от всичко на света.
И те че единствената твърде голяма пречка за момента се оказваше същия онзи защитен механизъм, който фактически имаше за цел единствено да ранява и опустошава всяко сърце, започвайки с това на притежателя си.
- Съжалявам... - едва промълви той, след което се отдели съвсем леко от нея, колкото да види лицето й още веднъж. Гледаше я така, сякаш желанието й беше непосилно, сякаш дори милиони обръщения към Господ нямаше да го осъществят. И главната причина беше той - Виктор.
Русокосият мъж вдигна ръце и обви лицето й в шепи. Приближавайки го до своето, той безмълвно, но жадно целуна устните й, а след това придвижи собствените си до очите й, отново целувайки ги. Това бе знак, че не можеше остане. Всъщност реално беше някаква наистина нечестна несправедливост, която си играеше със самия него, карайки го върши неща, които не мисли да върши.
- Знаеш, че не съм правилният избор.. - прошепна в настаналата чудовищна тишина, а собственият му глас сякаш потъваше в непрогледната бездна.
В следващата секунда той отдели устните си от лицето й, отпускайки напълно ръце и дори успя да направи напълно нежеланата крачка назад, за да се обърне и да си тръгне....отново. знаеше, че това би било най-зрелищната и глупава грешка, която би могъл да допусне, само че точно сега се чувстваше странно безполезен, като затворник в собственото си тяло. Реално не той, а някой друг контролираше действията му от последните секунди.
- Грижи се за себе си. - добави след по.малко от секунда, след което понечи наистина да тръгне. И вероятно нежеланото движение щеше да се окаже решаващо, ако не бе съвсем рядко и настойчиво прекъснато от ръката на Бригина, която току що бе сграбчила тази на Виктор. Не, тя реално нямаше да го пусне. Не и този път, когато имаше възможността да го задържи при себе си. Така трябваше и макар Вик да не бе способен да го покаже с думи или действия, вътрешно се молеше да не се отказва от него... никога. Просто да продължи да се бори и да го убеди да остане до нея. завинаги. Без значение какво щеше и трябваше да стане от тук нататък.

В мига, в който устните му докоснаха нейните сърцето й сякаш се събуди от летаргията си и заби на ново; на нов глас, както казваха някои. Престана да бие, защото „трябваше” и заби, защото „искаше”; искаше го, при това толкова силно. Цялото й същество се пробуди и кръвта зациркулира забързано из тялото й крещейки „Тук е! Върна се!”. Кожата й се загря и Бригита престана да прилича на ходещ труп. Вярно и преди се усмихваше и преди си притежаваше желанието за живот, но то бе онова простото, обикновеното, което не бе нищо; нищо в сравнение с желанието за живот, което притежаваше в момента. Знаеше, че Виктор отново е при нея и това накара онази малка и нищожна част от нея, в която бе успяло да се спотаи поне малко егоизъм, да възкръстне от забравата и да преподреди изцяло приоритеите й. Сега искаше да живее заради него, за него, за да бъде с него. И определено нямаше да приеме абсолютно никакви възражения.
По тази причина щом устните на Виктор се изместиха от нейните и се приближиха към клепките й, всичкият въздух, който бе в дробовете й излезе от там накъсан и я накара да се задуши. Сякаш някой я бе ударил в гърдите, нарочно, опитвайки се да извади всичкия й въздух и да я принуди да се бори за всяка глътка нов такъв. Усещайки как целува клепачите й, на Бригита й се искаше да повърне или поне да припадне. Да направи нещо, с което да привлече вниманието му и да го уведоми, че прозряла напълно прозрания му план; да му покаже, че не е съгласна и той отново да си тръгне я ужасяваше до мозъка на костите й.
Ала нямаше силите да направи, каквото и да било. Просто стоеше вцепенана чувствайки как топлите му длани отпускат лицето й; как устните му вече не покриват нейните; как той е готов да си тръгне оставяйки я за пореден път назад. Гледката на отиващия си за втори път Виктор, обаче, бе непосилна за нея. Нямаше да може да го преживее, не и отново. Но тъй като не можеше да помръдне, най-логично й се стори да проговори. Нищо, че гласът й бе загубил силата си и звучеше някак грозно и прегракнало.
- Лъжеш се!- уведоми го с цялата сериозност, на която бе способна.
И въпреки всичко обаче, русокоската усети как в гърдите й се образува буца, която затруднява дишането й и кара очите й да се пълнят със сълзи. Ала германката не искаше да плаче пред него, не искаше да го кара да се чувства виновен, не искаше да я съжалява. Предпочиташе да си тръгне, отколкото да остане при нея само, защото тя плаче досущ като малко дете. Би преглътна всичко, освен съжалението, може би и затова се бе оставилна на Томас да я малтретира. Просто майка й съжаляваше горкото си дете, а Бригита никога не бе искала това. Мразеше съжалението до мозъка на костите си, още щом баща й почина и с майка си започнаха да получават траунирни картички. И всичките те, до една, бяха изписани с едно кратко „Съжалявам!”, най-ужасната дума на света. Поне според Ри.
Някак си успя да преглътне сълзите си, без да им позволи да напуснат пределите на очите й и прибра припряно няколко кичура руси коси зад ухото си. Опитваше се да си спечели секунда време, в което да овладее емоциите си, за да звучи зряло и сериозно в желанието си да не го пуска никога повече. Руснаците можеха само да взимат, опастностите и те! На Бригита вече не й пукаше от нищо и никого, не я интересуваше какво можеше да стане, какво би станало и какво е станало до момента. Нямаше значение, заради него бе способна на всичко!
- Не мога!- отвърна му, но и двамата знаеха, че е абсолютна лъжа.
Всъщност можеше, но бе някак просто за отбиване на номера. Винаги, когато чуеше за престрелка или нещо, което подсказваше намесата на руснаците, русокоската търсеше него. А търсейки него, тя отново се излагаше на опасностите, от които той се бе опитал да я предпази. Да, точно! Опитал! Защото без него до себе си тя бе много по-уязвима, по-невнимателна и разсеяна. Без него тя бе нищо.
В мига, в който й обърна гръб механизмът в нея се задейства и тя посегна инстинктивно, за да вземе дланта му в своята. Неговата все така топла, а нейната студена и трепереща. Ужасът, че може отново да я остави не успяваше да я напусне и затова и ръцете й потрепваха.
- Остани! Моля те, моля те, остани...- почти го проплака, но сдържа сълзите си. Очите й бяха влажни, да, но Бригита нямаше да заплаче. Щеше само да го хипнотизира с поглед, докато с пръсти масажираше дланта му; щеше да се опитва всячески да го накара остане. Би направила всичко, стига да й обещае, че ще остане. Беше й нужен, по дяволите, искаше го, желаеше го, не можеше без него!

Вероятно все още е останал неспоменат важния факт, колко много влюбените загубват всякаква представа за времето..Е, сега е подходящ момент да се отбележи, че за вик нещата не стояха точно така. Вярно, че всеки път щом тя бе пред очите му, той не виждаше, чуваше или мислеше за друго...но не можеше и да отрече, че с напредване на времето, с всяка една изминала секунда, минута...час, възможността да се пречупи нараства безметежно. съвсем от само себе си. И ето,че сега бе толкова близо..до онзи миг, в който времето щеше да го надвие, да го накара да се смири, да остане, да не ходи никъде. От една страна той целеше точно това, затова и се молеше Ри да успее да му припечели нужното време..От друга страна обаче, се чувстваше, като победен. Може би тук гордостта,налегнала го с времето играеше главна роля за това, но реално едно такова пречупване в такъв оммент караше Виктор да се чувства така слаб, да изпита чувството, което най-много мрази на света. но пък знаеше, че има ли Бригита до себе си, никога вече няма ад се чувства сал. А напротив - ще добие нова, дори невиждана сила, която макар и да бе невъзможно сходна с тази на Супермен, все пак за него бе възможността да управлява собствения си живот. Защото както изглежда нещо му отнемаше тази ценна възможност и той можеше да си я върне само и единствено, ако бе до Ри. С две думи имаше огромна нужна от нея, макар че никога не би останал, за да я използва. Не искаше да се проявява като пълен егоист спрямо единственото ценно нещо на този свят, което му бе останало. Затова още последния път, той ясно бе заявил, че не иска да я пази за себе си. Не можеше да я задържи, не я заслужаваше. Никак. И макар всички за твърдяха обратното, той го знаеше. беше вбесен...онази дъждовна нощ. беше ядосан заради това, че Бригита постоянно се влюбва в неподходящи мъже. Че заслужава някой, който да я направи безусловно щастлива, а намира обратното..Защо трябваше да е така? И ето, че дори сега ги усещаше...сълзите. Солените водни капки, напиращи да излязат на повърхността, но Ри умело се бе научила да ги прикрива, не само защото мразеше да бъде съжалявана, а и за да не нарани човека, който пръв го бе сторил. Защо го правеше, за бога? Защо спотайваше всичко за себе си, когато той бе на няма и крачка разстояние? Виктор би понесъл всичко, даже в момента прехапваше устни от това, че в този оммент Бригита просто преглъщаше сълзите си, вместо да си го изкара на него, както трябваше. Нито ударите на малките й крехки юмручета, нито истеричните й пристъпи, нямаше да го заболят толкова колкото липсата на такива. защото въпреки всичко, той знаеше, че бе виновен за всичко, което бушуваше в сърцето й. И ставащото не можеше да бъде прекратено по какъвто и да е начин. защото още с появата си в нейния живот, той безвъзвратно бе обрекъл Ри на едно циклично страдание, примесено с дребни удоволствия, като радостта от внезапната им среща някъде..Да, не беше честно спрямо нея. Тя бе далеч по-крехка и ранима, а той в края на краищата беше мъж. Проклет глупак, който не знаеше кака да защити своето момиче, да се бори за нея, да й каже поне веднъж колко много я обичаи колко много означава тя за него. Я тя бе смисъла на цялото му съществуване. Тогава какво толкова му мислеше, по дяволите?
В следващата секунда се появи едно сякаш дългоочаквано действие от страна на Виктор, който бе решил, че няма какво да каже, затова отвърна на Бри по възможно най-ясния и категоричен начин -чрез преки доказателства за последното си решение. Русокосият млад мъж откъсна ръката си от нейната и с още по-ефирно движение улови нейната, този път далеч по-здраво, внасяйки и малко от усещането за мъжка сила. След това я завъртя веднъж, притегляйки я към себе си и още преди да успее за срещне изненадания й поглед, впи устните си в нейните, все още подпухнали от последната им целувка. но това не бе просто целувка. В момента Виктор й отговаряше, при това повече от категорично, съдейки по страстта, която влагаше в операцията, стараейки се и за миг да не остане неразбран. Докато се усети едната му ръка се плъзна по дясното й бедро и застави да вдигне леко крачето й, но после синеокия усети,че е стигнал твърде далеч и всичко до тук е било от ясно по-ясно. Пък и ако искаха да продължат, трябваше първо да си намерят напълно лично местенце, нали? На руснакът бързо му присветна, че такова можеше да се окаже иначе празната му къща, която без друго не влизаше в честа употреба, та...
- Да вървим.. - каза той сякаш имаше вече уговорена важна среща на която присъстваха единствено две лица и бе напълно изключено някой да се намеси скоро в картинката. Вик разкара сериозния вид, който и без друго прикриваше чара му и подаде леко слънчевата си усмивка наяве, след което хвана Бригита за ръка и я повлече в неизвестна за нея посока.
- ...заедно! - добави след няма секунда, а усмивката му предоволно се разшири, сякаш излизайки от нормалните пиксели, присъщи за една негова усмивка...И да, това беше. Нямаше връщане назад, защото Севченков бе взел мъдрото решение да не допуска да остане сам, изгубвайки най- ценното си..отново.