Renllow
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

You are not connected. Please login or register

Renllow » Renllow » Домовете » Таванското помещение на Марсел

Таванското помещение на Марсел

2 posters

Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

Marcel

Marcel
guilty conscience

Таванското помещение на Марсел Tumblr_lmowarPHDr1qd0h8yo1_500_large

Колко хора ще се примирят с положението си да живеят на тавана, над истинските домове и семеен живот? На мен обаче не ми пукаше. Имах всичко необходимо тук, не се застоявах затворен дълго време, така че прекарвах малко време в дома си, но все пак ми допадаше. Не беше представителен и не водех често хора тук, но това бях аз, такъв бе животът ми и не смятах да го променям поне в скоро време.

Ellie.

Ellie.
Je peux reconnaître le grotesque

Бях се измъкнала от тъмното, задимено и неприветливо място наречено клуб и сега се чувствах...прилично добре. До колкото е възможно, разбира се, след продължителния застой върху онова подобие на стол. Собствениците трябваше да се постараят повече за удобството на клиентите си. И сега бях застанала пред вратата деляща ме с таванското помещение на един на външен вид обикновен блок. Причината бе в това кой точно живееше в него. Не беше кой да е човек, а този, който представляваше личния ми живот до преди няколко месеца, от както...От както спряхме да се виждаме по най-глупавите съображения свързани с работата. От кога, за Бога, си направих извода, че да бъдеш заета жена ти пречи по някакъв начин!? Определено трябваше да спра с подобни умопомрачителни заключения след като стоейки вкъщи, навела глава над лаптопа бе доста скучно занимание. Липсваше ми тръпката и смятах да си я върна. Освен, ако нямаше възражения по този въпрос. Е, сега щях да разбера. Решително почуках по вратата и след няколко дълги и отегчителни секунди тя се отвори позволявайки ми да видя това, което исках.
- Очаквал ли си гости? - попитах невинно аз усмихвайки се на фона на пеперудите в стомаха си.

Marcel

Marcel
guilty conscience

Телефонът звънеше настойчиво и звукът се врязваше в мислите ми безмилостно. Както си лежах на кревата, се пресегнах и изтръгнах кабела, така че тишината мигом се завърна; стана толкова тихо, че сякаш чувах как прашинките докосват предметите наоколо. Времето спря или поне предпочитах да мисля така - нищо не ме ангажираше в следващите няколко дни, когато трябваше да се явя на кастинг. Всъщност ролята не ми допадаше особено, но напоследък забелязвах липсата на работа и това ме притесняваше. Не държах да изкарвам много пари, стига да имах достатъчно, за да преживявам, а това беше на път да се промени. Хазяйнът не забрави да ми напомни за предстоящия наем, което само подсили меланхолията ми.

Вече бях започнал да се унасям, когато на вратата се почука. Нямах представа кой може да е и станах без никакво желание. Дали беше възможно човекът, който ме бе търсил по телефона, сега да ме търси? Реших, че по-вероятно не е той. Бях само по панталони, но едва ли личността, която ме търсеше, беше някоя изискана особа, присъствиено на която изисква цялостно облекло.

Разтърках очите си, за да прогоня тъгата от тях и отворих. Изненадах се, че виждам Елиса. Всъщност, появата й разстрои вътрешните ми показатели и аз не можах дори да я поздравя.

- Очаквал ли си гости? - попита ме тя.

- Не, всъщност - отвърнах и отворих вратата по-широко. - Влизай.

За момент сякаш забравих всички думи, които някога съм знаел, затова избягах и се скрих в мълчанието. Оставих на нея да започне.

Ellie.

Ellie.
Je peux reconnaître le grotesque

Пристъпих в жилището му и направих крачка настрани, така че той да може да затвори вратата без да се налага да попадаме в смущаващи ситуации, за които Марсел, съдейки по изражението му, не бе готов.
- Не изглежда да си щастлив от присъствието ми - подхвърлих аз опитвайки се да отбягвам познатия рефлекс включващ нервно преплитащи се пръсти. Затова просто направих ежедневния си, поставяйки длан малко над гърдите си. Това бе знак, че в момента мозъка ми не бе посещаван от така необходимите мисли. Накрая, уморена от мъртвешкото мълчание, проговорих за ужас на сякаш привикналите ми към липсата на шум уши.
- Дойдох, за да поговорим - поясних аз, въпреки че бе очевидно, предвид неспокойствието царящо наоколо. Очаквах някаква ответна реакция у Марсел, поне, за да знам дали желае този разговор да се провежда или бе нужно вратата да се отвори повторно.

Marcel

Marcel
guilty conscience

Махнах ù да седне на леглото; единственото "удобство", което можех да предложа в дома си. Тя го направи, а аз останах да седя прав. Пъхнах ръце в джобовете, усещайки, че дланите ми започват да се потят, а и искат да избегня всякакви нервни тикове, които неминуемо щяха да последват. Не си спомнях някога да съм бил добър в разговорите. Изключения бяха тези с Евлин, но с нея нещата бяха други; тя ме разбираше, без да се налага да говоря.

- Просто съм изненадан, това е - отвърнах, за да разсея съмненията на Ели. Присъствието ù в никакъв случай не ми тежеше или ми пречеше, но ме объркваше, след дългия период на липса.

Видях в очите ù някакво разочарование и осъзнях, че стърчането ми е най-малкото неуважително. Отклоних поглед и седнах на леглото, на такова разстояние от тялото ù, че чувствах присъствието му осезателно, без близостта ни да е прекалено интимна. Исках да започна да говоря, но думите умираха в устата ми, а мислите ми бяха толкова объркани, че едва успявах да ги различа една от друга.

- Да, мисля, че е време да... поговорим - казах накрая, но последната дума ми създаде проблеми. Беше смешно наистина и се държах глупаво. - И наистина се радвам, че те виждам - допълних, но думите ми не прозвучаха кухо и неискренно, макар че това далеч не бе така.

Ellie.

Ellie.
Je peux reconnaître le grotesque

Моят "щастлив" радар не успяваше да засече някакви показатели на радост от страна на Марсел, но едва ли бих могла да го съдя, след като измина толкова време от последното ни виждане. Не се карахме, нямаше някакъв ясен и категоричен край...Просто превърнахме отношенията си от преки на косвени и това сега смущаваше и двама ни. Затова просто се усмихнах на липсата му на емоционални изригвания и продължих да говоря напук на неадекватните ни физиономии.
- Е, не сме се виждали за един солиден период от време...Очевидно посещението ми е изненадващо, но просто исках да разбера дали си ме забравил и дали искаш да продължиш напред без мен.
Ето на това му казвах по същество. Ала увъртането и избягването на основния проблем бе доста по-неудобен вариант. И въпреки смелостта ми, детските инстинкти в мен се обаждаха и упорито ме насилваха да затворя очите си, да се свия и да чакам в замръзнало състояние ответа, какъвто и да е той. А аз в момента бях готова и на най-лошото, което варираше от чисто "не" до "луда ли си". Но устоях и останах с широко отворени очи, изпънала снага и сложила безизразната маска на лицето си. Всъщност, тя бе готова да попие всяка една отсрещна реакция и според нея да вкара някоя емоция в този напрегнат миг от притискащата ме "вечност". Бе толкова изтощаващо...

Marcel

Marcel
guilty conscience

Дълго бавих отговора си. Не беше умишлено, но подбирах думите внимателно, така че да не каже нещо, което ще се разтълкува по погрешен начин. Бях такъв попринцип, не че се страхувах, че Ели няма да ме разбере - винаги мислех преди да говоря. Понякога това е хубаво, друг път - не. В този случай не можех да преценя. Виждах по жестовете и израженията на Елиса, че е напрегната и това ми даваше допълнителен повод да не прибързвам.

- Разбира се, че искам това да продължи. Просто се чувствам странно от цялата ситуация. Трябва ми време да се адаптирам, както ми трябваше време да свикна с отсъствието ти.

Не знаех дали търсеше точно този отговор, защото аз попринцип не бях от хората, които изразяват бурно емоциите си. Често изглеждах безразличен или дори напълно лишен от чувства, макар че това беше далеч от истината. След случилото се с Евлин положението се влоши, ако на това въобще можеше да се дава някаква оценка, защото аз се приемах и нямах проблем с това.

На прозореца кацна гълъб и започна да се разхожда по перваза. И Ели, и аз го загледахме. Отвлече вниманието ни за малко и може би така беше по-добре - поне не затънахме в убийствена тишина. Всъщност дори повлия положително, доколкото можех да преценя, и на двама ни.

- Бях забравила колко често имаш пернати посетители тук горе - каза Елиса, все още гледайки към птицата. Беше права, често се радвах на тяхната компания и макар че друг на мое място би се оплакал, аз не можех да си представя жилище, само на няколко метра от земята. Трябваше да чувствам висините, а птиците, които кацаха и излитаха от прозореца, ми помогаха много.

Ellie.

Ellie.
Je peux reconnaître le grotesque

Усмихнах се и тайно игнорирах птицата, за да погледна към Марсел. Изглеждаше все така изолиран от всичко случващо се около него, ако имаше какво да се случи освен присъствието ми. Което ме довеждаше до извода, че се изолира от мен, а беше глупаво, защото той бе човекът доказал ми, че в най-голямото мълчание се крият повече чувства от колкото се предполага. А аз не знаех колко чувства се предполага, че Марсел трябва да изпитва към мен в момента. Беше объркан и това бе напълно нормално, като се има предвид, че и за мен ориентацията не бе най-познатото нещо сега. Не бяхме заедно за толкова време, а изведнъж се показвах на вратата му очаквайки да ме допусне до себе си отново. Може би исках прекалено много, може би не бях желана толкова колкото аз си мечтаех да бъда. Затова сега положението бе толкова напрегнато и странно - заради мен. Да оставя връзката ни в застой заради кариерата не бе най-добрия вариант за нейното опазване. А си мислех, че правя правилното решение..."Всичко причинено е заради най-добрите ни намерения". Това го бях чула от някъде.
- Виж, не исках да те притискам. Ще ти дам нужното време, колкото ти трябва. Мисля че щеше да бъде по-приемливо, ако появяването ми ставаше постепенно - Марсел повдигна вежди неразбиращо и аз побързах да обясня мисълта си - Ами, сещаш се, или не, да обикалям около блока ти, да пращам гълъби с писма, да звъня на звънеца, а след това да бягам...
Засмях се на глупостите, които може би за миг ми се бяха сторили правилни, но сега си бяха просто глупости. Едва ли можех да говоря нещо съществено докато бях притисната от напрежението, което сама причиних поради ред съображения изникнали в главата ми преди време.
- Съжалявам - допълних простичко, защото не намирах по-подходящи думи, с които да се извиня за грешката, която допуснах. Не можех да направя нищо, което да върне времето назад и да промени ситуацията в момента. Бях поставена пред свършен факт и, честно казано, не бях свикнала да нямам контрол върху нещата.

Marcel

Marcel
guilty conscience

Последната дума я виждах изписана на лицето й от доста време и заради това ми се искаше да мога да реагирам по различен начин.

- Недей - казах й. - Не е нужно. Не ми трябва време, за да мисля и решавам какво чувствам. Просто време с теб. Като например...

Приближих се и хванах ръката й. Докосвахме се за пръв път от толкова време, сякаш през пръстите ми протече електричество. Харесвах това усещане и нямах нищо против да го изпитвам отново. Усмихнах се на Ели.

- ... сега да отидем някъде. Не ми се стои тук, а ще е добре да подновим отношенията си на обяд. Искам да разбера какво се случи с теб за тези няколко месеца. Имаш ли някакви предложения? - Оставих решението на нея. Обикновено се хранех в къщи или си взимах нещо, което мога да ям, докато се разхождам в парка или се прибирам вкъщи, защото винаги предпочитах да ходя пеш. Дори не знаех дали има нови заведения наоколо. И преди оставях тези решения на нея - тя беше много по-запозната със социалната обстановка в града, отколкото мен и винаги избираше правилните места - знаеше кога има изложба, дават хубав филм или се дава прием; знаеше къде готвят най-доброто пиле и къде персоналът се отнася зле с клиентите. Аз не знаех тези неща, а и не държах на това знание. Когато Ели беше край мен, го използвах; през останалото време се оправях, както аз си знам. И в двата случая беше начин на живот.

Ellie.

Ellie.
Je peux reconnaître le grotesque

Погледнах към ръцете ни, които за първи път от много време виждах докосващи се. Това незначително на пръв поглед действие от страна на Марсел пробуди в мен онзи гъделичкащ трепет, който без никаква трудност подложи тялото ми на завърналите се спомени. Преди няколко месеца държането на ръце беше нещо нормално, нещо, за което дори не се замислях да направя когато съм в присъствието му. Сега контактът не беше съвсем ново усещане, но бе дори още по-приятно и някак успокояващо на фона на обтегната ситуация, под която още малко и щях да поддам падайки в краката му молеща се за прошка. Всъщност, по-вероятно за моя милост бе просто да замълчи и да си запази сътресенията за един дълъг, самотен период на самосъжаления и унищожителна мъка. Всичко, разбира се, щеше да бъде прецизно прикрито под желязната ми маска на ледена кралица.Бях възпитана да не показвам слабост, да не търся състраданието на другите, да пазя душевните обрати за себе си. По дяволите, приличах на майка си!
- Добре тогава - казах аз и поукрасих лицето си с една широка усмивка - Имам само едно предложение, защото то не търпи възражение. Ще похапнем италианско дори и да нямаш никакъв апетит в момента. Неговата липса официално е засенчена от моето нетърпение.
Стиснах ръката му, за да я почувствам по-осезаемо и се изправих насочвайки се към другия край на стаята, за да се преоблече. Едно дразнещо гласче ме предупреждаваше, че се държа твърде нагло и прибързвам с нестихващото си желание за действие. Все пак, Марсел беше казал, че има нужда от време и, макар че въпросното време включваше мен, може би трябваше да се държа по-внимателно и да не го стряскам със свръхенергичните си състояния.
Обърнах се, за да не го обезпокоявам и зачаках търпеливо. Всъщност, визуалната ми памет алармира, че през цялото време на него му е липсвало горнище. Учудих се как така не съм обърнала внимание на приятната показност, но сигурно притеснението ми е било в повечко, защото по принцип изчервяването не би трябвало да се забави толкова дълго. Май вътрешният ми глас бе прав, имах емоционалност в излишък.

Sponsored content



Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Renllow » Renllow » Домовете » Таванското помещение на Марсел

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите