Starbucks Coffee

Събудих се рано, прекалено рано. Бе необичайно и странно за мен тъй като снощи си легнах едва в три, а и до като заспя е минал поне половин час... Погледнах към часовника си: -" 8:10ч." - повторих няколко пъти на ум. Излежавах се още двайсетина минути до като не стана 8:30ч. Свалих червената си пижама на Looney Tunes и я захвърлих върху измачканото легло. Взех си бърз душ след, което измих зъбите си. Увих се в една розова хавлия и излезнах от банята. Още щом пристъпих в стаята бързо дръпнах кадифените завеси опитваща да предпазя очите си от заслепяващото ме слънце. Отегчено застанах пред огледалото и сресах червената си коса. Малко хора вярваха, че това бе истинския ми цвят. След поне петнадесет минути прекарани пред огледалото бях готова за света. Или поне главата ми... Песнах се по челото и забързах към гардеробната. Избрах си тоалет и се облякох. Обух обувките си и заръчах на прислужницата ми Алаия да почисти дома ми. Взех си ключовете и излязох. С почти танцова стъпка заключих и се отправих към колата. Запалих двигателя безпроблемно и след минути се движех по главния път. Потропвах нервно по волана заради бавното движение. Тук на истина бе пренаселено. След половин час раздразнение най на края отбих в една улица и излязох на друг път. От ляво стоеше голяма реклама на Старбъкс и реших, че няма да е от проблем ако си взема едно кафе. Вече бе около 9:30ч. и в кафето бе пълно. Застанах на бара и си поръчах едно шоколадово лате. С нетърпение изчаках поръчката си която не се забави дълго. Седнах на последната празна маса смигайки на едно момиче, което се бе запътило на сам. Е аз бях по-бърза. Отпих от кафето си с наслада. Най-на края бях получила дозата си кофеин и сега щях да си я изпия бавно, но с удоволствие. Погледа ми се зарея някъде извън заведението. Небето бе прекрасно.

Скоро щях да се местя. По-хубав квартал, по-добри съседи и много, много по... здрава къща. Не я бях виждал, но със сигурност щеше да бъде по-добре от мястото, на което живеех сега. Тук компания ми правеха само случайно намъкналите се котки. Нямах нищо против тях. Даже може да се каже, че съм им привърженик в някои отношения. А днес просто ги обожавам! Защо ли? Ами защото си отивам, разбира се!
Имам кола, която не е може би нещото, с което трябва да се хваля, но ми стигаше за сега. Важното бе да върви, нали?! И аз това си казах, като я купувах. Нищо, че сега се разваля по-често отколкото очаквах.
Рано сутринта оставих багажа, който бях събирал вече седмица, в колата си и тръгнах към парка. Там прекарвах свободното си време. Беше тихо, спокойно. А и гледката бе повече от красива. Не веднъж ме бе вдъхновявала за някое ново стихотворение. Точно за това и бях тук. Исках да пиша. Имах идеи, и то не малко, но нещо му ставаше на организма ми. Не искаше да се концентрира. И тогава се сетих - липсата на кофеин, разбира се!
Тръгнах към най-близкото място, намиращо се до парка. Със себе си носех папката с листовете, но в момента не можех да мисля за друго, освен кафето, и затова реших да не се връщам до колата. Какво пък?! Един калъф в повече.
Мястото бе приятно, като изключим навалицата. Не бях от хората, които обичат претъпканите места. Дразнеха ме. Всичко в тях. Сякаш не можеше да се мисли на подобно място. Но трябваше да се правят жертви в името на една по-висша кауза, а именно в моя случай - диренето на кафе.
Всички маси бяха пълни. Някъде имаше повече хора от предоставените за една маса столове и се бе наложило да вземат още от съседчето. Не виждах свободни. На това му се казва натоварен съботен ден! След поредната ми обиколка забелязах едно свободно място до едно момиче на маса в ъгъла.
Приближих се, възможно най-безшумно.
- Извинете, ако ви притеснявам по някакъв начин, но както виждате наоколо е пренаселено и няма друго свободно място... Това до вас свободно ли е или...?

Признавам си, че се стреснах. Естествено това бе заради отнесеното ми състояние. Не показах, че се уплаших. Обърнах глава към източника на гласа. Бе мъж. Не момче, мъж. Усмихнах се приветливо и искрено и кимнах към мястото.
-Да, мястото е свободно. За съжаление съм сама. И не, не ме притеснявате по никакъв начин. - с приветлив тон и усмивка казах аз. Отпих глътка от латето си. Боже! Който е създал кофеина и шоколада да знае, че си има влюбена фенка. Да живеят тези двамата гении. Е сигурно са двама. А и може би са мъртви...? Е да живеят спокоен задгробен живот. Аз щях да ги намеря и да им благодаря някой друг ден. Благодаря на Бог или на Дявола, че мога да говоря с мъртъвци. Изведнъж телефона ми зазвъня с позната та ми мелодия -"Judas" на Лейди Гага. Скоро си я бях сложила, но я обожавах. Знаех кой ми звъни. Беше Лизи-мениджърката ми. Вдигнах телефона засипана с милиони ентусиазирани думи.
-Не Лиз. Да Лиз сигурна съм. Отказвам ролята. В момента не ми е до филми казах ти. Може би другия месец. - още един поток от думи, но този път гневни: - Да Лизи. Знам. Не Лиз. Ох! Ще ме побъркаш. - смехът й изпълни слушалката и аз заедно с нея се засмях: - Добре Лиз. Да взимам си сутрешната доза кофеин с шоколад. Както кажаш. Чао Лизи. И аз те обичам. - затвори телефона с усмивка. Това момиче винаги ме побъркваше. Погледа ми несъзнателно се насочи към непознатия мъж на масата, до като отпивах от латето си.

Седнах на стола срещу нея и сложих кафето пред себе си. За секунда се загледах в кафявия калъф, който носех със себе си. Понякога ми идваше да го изгоря. И да, знам, че звучи нелепо, щом съм хвърлил толкова труд над него, но когато не се получеше това, което исках, предпочитах да започна от начало. И така отново, и отново. Не беше качество, от което трябва да се радвам, защото често нещата ми завършваха разпокъсани из цялата стая.
Обърнах се срещу момичето. Може би трябваше да я заговоря. Но като се замисля, тя едва ли би искала някой си непознат да й досажда по време на... хм, закуска. Затова се облегнах на стола и се заех със своето кафе. Чудя се защо ли бяха сложили водата като най-ценна, като съществуваше и тази великолепна смес... Явно тогава, когато и да е било това, кафето не е съществувало. Горките хора!
По едно време телефона на момичето иззвъня и тя заговори оживено за някаква роля. Или отказването й по-точно. Роля в театъра? Роля в киното? Ох, защо ми беше това любопитство?!? Не веднъж ми се е случвало да искам да разбера нещо, което не ме интересува по никакъв начин и все пак трябва да попитам. Колко ли щеше да е хубаво, ако човек сам можеше да избира своите добродетели и може би най-необходимото ни, своите лоши качества.
- Актриса ли сте? Знаех си, че съм ви виждал някъде. - засмях се тихо, когато погледа й спря на мен.

Усмихнах се.
-Хванахте ме. - казах до като поставя латето си на масата.
-Ами вие? Писател? Сценарист? Критик? Нещо друго? - задавах въпросите си с усмивка. Бях свикнала да се усмихвам. Не, че тази усмивка не бе истинска. Извадих кутия с цигари от чантата си. След около пет минутно претърсване на чантата си най на края намерих червената си запалка. Извадих една цигара и я запалих. Дима изпълни дробовете ми. Не пушех много. Все пак не исках да умра млада. Издишах го и се усмихнах.
-Вреден навик и глупаво пристрастяване. - признах си на глас и се засмях. Изпуших цигарата и я изгасих в стъкления пепелник. Погледа ми се насочи към мъжа пред мен очаквайки отговора му.

Тъкмо щях да отговоря на въпроса й, когато погледът ми се спря на кутията цигари. Бях като хипнотизиран от тях, въпреки че се срещаха навсякъде около нас и би трябвало да съм свикнал с присъствието им. И да, чувствах като пощурял тийнейджър, който иска да изгълта всичките на секундата. Беше отвратително. Преди дотолкова зависех от тях, че нямах ли в джоба, смятах целия си ден за провален и си го изкарвах на първия, който ми попадне пред очите. Но сега вече е различно. С гордост мога да кажа, че ги спрях. Или поне имах такава нагласа към тях. Когато видех си повтарях, че имам воля. Толкова силна, че мога да си заповядам да спра. И въпреки измислената истина, каквото и да казваха другите, изпитвах неописуема трудност всеки път щом усетя дима около себе си.
Осъзнах се чак когато загаси цигарата. Хм, хубаво беше да знаеш, че си устоял. Че имаш силата да го направиш. И сега обикновено идваше този момент на тихо вътрешно удовлетворение.
Тогава се сетих за въпроса й. Реших да отговоря бързо, за да не ме помисли за току що излязъл от психиатрията. Или по-скоро отчаяно нуждаещ се от помощта на тази институция.
- Да кажем писател. - това обобщаваше творческите ми изяви в тази сфера. Сценариите също се водеха за писания, тъй че не сметнах за нужно да го споменавам. - Също и критик на собствената си работа. - това последното беше толкова вярно, че понякога ми се налагаше да пращам новите стихотворения преди да съм ги прегледал, по простата причина да ги опазя от себе си. Всеки път можеше да намеря нещо, което не ми харесва. Тогава ми трябваше нов топ листове да започна отново и така, и така докато някой не ме спреше.
Като се замислих май не се познавахме официално с тази госпожица... или госпожа. Затова, колкото и за глупаво да го мислеха някои, аз реших да й се представя.
- Между другото, аз съм Айзък. - бегла усмивка мина по лицето ми от споменаването на това име. - Нямам галено име - просто Айзък. Как е вашето име?

-Писател значи. - кимнах.
-Приятно ми е Айзък. Е моето име е по-дълго, Анета Катерина Шарлот Виктория Диабло. Естествено Анета е достатъчно или дори предпочитам Ан. - казах с усмивка. Винаги съм харесвала всичките си имена. Всички те бяха красиви. Това ми даваше право на избор. Можех да избера за днес да съм Катерина, а утре Виктория, но това нямаше значение защото не лъжех никой.
-Междудругото можете да ми говорите на ти. - казах след което отпих малка глътка от латето си. Погледа ми се насочи към шума идващ от бара. Някакъв клиент се разправяше с касиерката. Е аз никога не съм имала проблеми в Старбъкс. През всеки свободен момент бях тук. И една от сервитьорките ми бе приятелка. Не се чувстах велика за това, че съм актриса. Даже понякога ме изкарваха такава... А и бе странно някои да ме мислят за толкова велика все едно съм някаква богиня. Дълбока въздишка се отдели от гърдите ми.

От цялото име бях запомнил само първите две имена. Анета Катерина... и дотук. Беше добре, че ми позволи да я наричам просто Ан, защото в противен случай трябваше да говоря за нея като "да де, там красивата червенокоса актриса, чието име започваше с Анета Катерина... сети се, нали?!?".
За мое голямо разочарование, името Айзък нямаше съкращение. Нито можеше да се каже само Ай, нито Зък. Оставаше ми като утешителна награда прякор от единия ми брат - Зъйк. Не ми харесваше, но бе най-доброто, с което разполагах в момента. И все пак, за да не се излагам още повече, реших, че ще е по-добре, ако не споделям това с Ан. Просто защото знаех какво ще последва - една трогателно голяма порция смях по мой адрес.
Погледът ми несъзнателно се спря на часовника на лявата ми ръка. Беше... уау! Трябваше да тръгвам. Не мислех, че толкова съм се забавил. Имах работа за вършене, а именно довършването на това, което пишех. До никъде не бях стигнал, а си имах своите срокове. Жалко. Беше ми приятно, но уви дългът към тази недобре платена професия ме задължаваше да тръгвам.
Изправих се, взимайки калъфа и малкото останало кафе. Изпих го набързо. Оставих чашата на масичката и погледнах Ан. Гледаше ме объркано. Е, разбираемо е. Кой си тръгва след едва изречени три приказки.
- Беше ми изключително приятно, че се запознахме, Ан. Надявам се и друг път да се засечем. - усмихнах се дружелюбно на момичето, завъртях се към вратата и излезнах с бърза стъпка.
На улицата се смесих с тълпата, тръгнала към парка.

Гледах объркано към Айзък. Дори не успях да му кажа довиждане. Както и да е. Допих латето си и станах. Този човек имаше доста странно име. Айзък. Съмнявам се да има добро съкращение каращо те да не се смееш като луд. Просто странно име. И странен човек. Запалих двигателя на колата и реших, че днес ще се направя на лекомислена и няма да отида на работа. Дано не ме уволнят. А ако Лиз ми се обадеше още веднъж... Е, щях да и кажа, че е станало...нещо? Уф, както и да е все ще измисля нещо. Отнесено подкарах колата сливайки се с Рейнлоуското бавно движение.

Не беше особено рано, но и не беше прекалено късно. Вървях по улицата бавно, слушайки поредна песен от Ipod - а. Слънцето печеше право в очите ми и ако не бяха очилата да ме предпазят поне малко от него, сигурно щях да ослепея. Беше ми топло и ми се пиеше кафе. Минах покрай една будка за вестници, откъдето си взех един. Продължих да вървя по оживената улица, когато минах покрай Старбъкс. Вратата беше отворена и ми се допи още повече кафе. Влязох вътре отидох до гишето и си поръчах капучино. След като ми го донесоха, седнах на една маса, която беше празна, разгърнах вестника, отпих от кафето, когато...

До мен се настани едно момиче. Казваше се Мишел и имаше много хубави сини очи. Бях я виждала някъде, но не си спомнях къде. Тя ме попита за името и аз се представих:
- Лилия, Лилия Ууп. Приятно ми е да се запознаем. - Подадох ръкаи казах: - Ооо да, денят е много топъл, но аз харесвам такива дни. - Усмихнах се и погледнах списанието пред момичето. На корицата пишеше нейното име:
- Това ти ли си?, Името на корицата, ти си или бъркам. - Попитах момичето, усмихнах се леко, а тя..

Сега се сетих откъде ми е познато това момиче. Тя беше актриса, бях я виждала в няколко филма:
- Да, изявявам се като критик и благодаря за комплимента за статиите, макар да не мисля, че са толкова добри. - Усмихнах се небрежно и отпих от капучиното. Погледнах в страни, хората по улицата ставаха все повече и повече. Обърнах се отново към актрисата:
- Не е ли трудно?, това да бъдеш актриса, да не те оставят репортерите, да чуваш слухове за себе си? - Погледнах я и продължих: - Ето това ми харесва да съм критик, че не всички те познават. - Отпих още една глътка от кафето..

Слушах Мишел със интерес. Беше ми интересно да слушам за актьорския живот и внимавах какво ми говори момичето. Тя ме попита дали вярвам във свръхестественото, аз се замислих и отговорих:
- Да, смятам, че наистина има създания и т.н. по този свят, които не са обикновени хора. Ами ти?, вярваш ли?..

Стоях като вцепенена. Нима наистина Мишел е богиня. Не знаех какво да мисля, тя беше спряла времето. Никой покрай нас не се движеше, спрях да дишам за секунда. Бях объркана:
- Ти, ти си богиня? - Попитах плахо, след което разтърсих глава: - Но, как?, какво правиш тук? - Сигурно бях бяла като платно. Това беше странно, седях и си пиех кафето със гръцка богиня..

Започнах да се оглеждам около себе си:
- Същества?.. Като например вампири, вещици и т.н.- Бях още по объркана. В духове вярвах, но чак вампири, вещици и т.н. това беше странно: - Откога си тук?, на колко години си?, Мишел ли е истинското ти име? - Изръсих толкова набързо въпросите си , че не бях убедена дали ме е разбрала..

Все още бях объркана. Замислих се над всичко което Мишел каза дотук. Тя ме попита за моя живот, но в сравнение с нейният, моят изглеждаше мизерен. Отпих от капучиното, което беше на приключване, облегнах се на стола и ь равен глас започнах:
- Родена съм в Oceans City. Майка ми е педиатър, а баща ми архитект. Бях главен редактор на училищният вестник във гимназията, след това направих опит да създам свой вестник, но не се получи и един ден при мен дойде мъж, който ми каза, че имам таланта за критик ии ето така станах това което съм днес. - Усмихнах се и поясних:
- Моят живот не е толкова интересен като твоя, но все пак си го обичам! - Усмихнах се отново, този път усмивката ми се задържа повече време на лицето..

Замислих се отново над всичко казано дотук и на Мишел и се наложи да повтори въпроса си. Когато вече го чух, отново ми се наложи да се замисля. След около минута отвърнах:
- Да, случвало ми се е.. веднъж, но бих казала, че самият филм си беше провал, за това дори и по - добрата ми рецензия не помогна. - Усмихнах се, а Мишел..