Отключих входната врата и тишината беше единствената, която ме посрещна. Събух си обувките и ги изритах настрани, докато прехвърлях в ръцете си днешната поща. Нямаше нищо интересно - малко сметки, малко рекламни брошури, писмо от майка ми, в което сигурно ме съветва да водя по-здравословен живот и е придружено със стаятия от някое женско списание, наречена "Какво търсят жените" или нещо подобно. Запазих писмото от майка си, но за по-късно, когато съм в настроение за глупостите й, а останалото изхвърлих в кофата за боклук. Отидох в кухнята и си взех бира от хладилника. По пътя проверих телефонния секретар, но нямах никакви съобщения.
Кухнята бе малка и спретната, защото скоро не бях припарвал до печката. Напоследък предпочитах да си поръчам пица или китайско, но можех да готвя и попринцип го правех често. Само дето след това ми трябваше седмица, за да изчистя бъркотията, която бях направих.
Отпих голяма глътка от течността, загледан в календара, който висеше на хладилника. В следващите няколко месеца нямаше нищо отбелязано. Социалният ми живот бележеше забележителна деградация, откакто бях дошъл тук. Вероятно щях да прекарам следващите няколко петъчни вечери, обикаляйки баровете сам или с някой случаен колега, който също си няма компания. Този факт не ми пречеше особено, но все пак трябваше да бъде констатиран. Може би щях да посетя някоя и друга прожекция. Сетих се за Клара, момичето на касата за билетите. Доколкото знаех, все още работеше там, така че имах шанс да я видя. Бях излизал веднъж с нея, но нищо не се получи; отчасти защото и двамата не знаехме какво искаме от другия, отчасти защото тя тъкмо бе приключила една връзка. Така или иначе до никъде не се стигна, а аз разредих посещенията си в киното. Надявах се, че е разбрала реакцията ми правилно, защото в противен случай всякакви евентуални успехи са предварително разрушени.
Отидох в хола, все още носейки Клара в мислите си. Изпитах желание да й се обадя, но след първите три цифри, то се изпари. Вместо това позвънних на Джо Дивайн, с когото доскоро работехме по един общ проект.
- Хей, Тоби! - викна Джо в слушалката. - Какво става с теб, братле?
Джо беше само с година по-голям от мен, но имаше съпруга и двегодишна дъщеря. Не знаех дали е правилно да се обаждам точно на него, прекъсвайки семейните му задължения, но всички други варианти, които имах, ми се струваха незадоволителни.
- Здрасти, Джо. Как са Илейн и малката?
- Добре са. Илейн пита кога ще си освободиш крайно натоварения график, за да дойдеш на вечеря със старите си приятели.
Разтърках слепоочията си. Не че не харесвах компанията на съпрузите Дивайн, обаче да си ерген в семейна обстановка, може да носи някои крайно неприятни чувства по време и след въпросната среща, затова се опитвах да избягвам този тип срещи.
- Знаеш как е, Джо - засмях се, макар че нямах нищо конкретно предвид с това и Джо го знаеше.
- Е, добре, братле, както кажеш, но да знаеш, че предложението си остава.
- Ще го запомня. - Направих пауза, достатъчна, за да премина от тази тема на другата. - Слушай, имам един проект, но...
- Искаш да го погледна ли?
- Ако не си зает...
- Разбира се, Тоби. Донеси го, когато искаш. Тъкмо ще видиш колко е пораснала Мег. Не че се хваля.
Усмихнах се на пространството.
- Сигурен съм, че е много по-красива от теб.
- Иска ли питане.
- Няма да те задържам повече. Благодаря.
- За нищо, приятел. Сещай се по-често за нас.
Пожелахме си приятен ден и затворихме. Подържах известно време телефона си, все още чудейки се дали да се обадя на Клара. Накрая зарязах окончателно идеята. Ако ще я каня да излезем, по-добре да го направя лично, след дългата пауза, която й дадох.
Вместо да си уредя среща, отидох в спалнията и седнах на импровизираното бюро. Компютърът ми беше на поправка, затова временно работех на пишеща машина, което ми доставяше страхотно удоволствие. Обмислих внимателно идеята си и започнах да тракам по клавишите.
Кухнята бе малка и спретната, защото скоро не бях припарвал до печката. Напоследък предпочитах да си поръчам пица или китайско, но можех да готвя и попринцип го правех често. Само дето след това ми трябваше седмица, за да изчистя бъркотията, която бях направих.
Отпих голяма глътка от течността, загледан в календара, който висеше на хладилника. В следващите няколко месеца нямаше нищо отбелязано. Социалният ми живот бележеше забележителна деградация, откакто бях дошъл тук. Вероятно щях да прекарам следващите няколко петъчни вечери, обикаляйки баровете сам или с някой случаен колега, който също си няма компания. Този факт не ми пречеше особено, но все пак трябваше да бъде констатиран. Може би щях да посетя някоя и друга прожекция. Сетих се за Клара, момичето на касата за билетите. Доколкото знаех, все още работеше там, така че имах шанс да я видя. Бях излизал веднъж с нея, но нищо не се получи; отчасти защото и двамата не знаехме какво искаме от другия, отчасти защото тя тъкмо бе приключила една връзка. Така или иначе до никъде не се стигна, а аз разредих посещенията си в киното. Надявах се, че е разбрала реакцията ми правилно, защото в противен случай всякакви евентуални успехи са предварително разрушени.
Отидох в хола, все още носейки Клара в мислите си. Изпитах желание да й се обадя, но след първите три цифри, то се изпари. Вместо това позвънних на Джо Дивайн, с когото доскоро работехме по един общ проект.
- Хей, Тоби! - викна Джо в слушалката. - Какво става с теб, братле?
Джо беше само с година по-голям от мен, но имаше съпруга и двегодишна дъщеря. Не знаех дали е правилно да се обаждам точно на него, прекъсвайки семейните му задължения, но всички други варианти, които имах, ми се струваха незадоволителни.
- Здрасти, Джо. Как са Илейн и малката?
- Добре са. Илейн пита кога ще си освободиш крайно натоварения график, за да дойдеш на вечеря със старите си приятели.
Разтърках слепоочията си. Не че не харесвах компанията на съпрузите Дивайн, обаче да си ерген в семейна обстановка, може да носи някои крайно неприятни чувства по време и след въпросната среща, затова се опитвах да избягвам този тип срещи.
- Знаеш как е, Джо - засмях се, макар че нямах нищо конкретно предвид с това и Джо го знаеше.
- Е, добре, братле, както кажеш, но да знаеш, че предложението си остава.
- Ще го запомня. - Направих пауза, достатъчна, за да премина от тази тема на другата. - Слушай, имам един проект, но...
- Искаш да го погледна ли?
- Ако не си зает...
- Разбира се, Тоби. Донеси го, когато искаш. Тъкмо ще видиш колко е пораснала Мег. Не че се хваля.
Усмихнах се на пространството.
- Сигурен съм, че е много по-красива от теб.
- Иска ли питане.
- Няма да те задържам повече. Благодаря.
- За нищо, приятел. Сещай се по-често за нас.
Пожелахме си приятен ден и затворихме. Подържах известно време телефона си, все още чудейки се дали да се обадя на Клара. Накрая зарязах окончателно идеята. Ако ще я каня да излезем, по-добре да го направя лично, след дългата пауза, която й дадох.
Вместо да си уредя среща, отидох в спалнията и седнах на импровизираното бюро. Компютърът ми беше на поправка, затова временно работех на пишеща машина, което ми доставяше страхотно удоволствие. Обмислих внимателно идеята си и започнах да тракам по клавишите.