Репетиция #1

Бодлър все пак си оставаше най-забравеният от света град, колкото и съседите ти да разправяха, че снощи са чули словото божие. Тук никога не ставаше нищо, а какво ли остава да говорим в частност за нещо инетресно. Всеки ден сякаш просто се повтаряше, вземайки със себе си по-голямата част от вчерашния и затова, на това място дори се виждаше ясната липса на каквото и да е развитие на сюжет или поне някакви проблясъци на разонобразие. Светът наистина можеше да се окаже едно ужасно място…Днес си тук, а утре отново си тук, при това сякаш на същото място, като вчера. Минавайки по почти опустелите улички на малкото градче обаче, все още с голямо учудване щеше да съзреш някой, събиращ опадалите листа по алеите, което сякаш бе просто един рутинен начин да се докаже, че Бодлър все още съществува, както в сърцата на совите жители, така и на картата на света, макар и да бе невъзможно някой случаен турист да го види там. А и тук реално не идваха нови жители. Никога. Което си беше ужасна скръб за старите такива, известни като пълни заместители на градския вестник на града, отдавна спрян за печатане. Децата също бяха изключително малко, тъй като вече едва се намираха достатъчно млади съграждани, които да създават нови потомства, което де факто отвеждаше към умопомрачителните и тъжни схеми за тепма на прираста на населението. А още по-ужасно бе за всички, когато залязващото градче се разделяше с някой местен. И тук ставаше въпрос за наскоро починалата госпожа Симка, която макар да не бе поредната общителна дама в Бодлър, все пак бе неизменна част от жителите му. Старицата се бе споминала неотдавна и макар смъртта й да бе чисто натурална – сърдечен удар, из улиците на града не спираха да се носят какви не мълви, че горката женица е била обладана от демон и сама е решила да сложи край на живота си..и какви ли още не измислици на болни или умиращи от скука мозъци. На никой така и не му стана ясно какво толкова бе извършила госпожа Симка, че дори в смъртта си да не може да почива в мир. Вярно, че повечето я намираха за странна, плашеща и мрачна особа, която сякаш не е на мястото си тук и проваля цялостното равновесие на почти забравеното място, само че реално тя бе просто случаен обект на интерес у останалите, което им вървеше чудна работа за преодоляването на глобалната скука, засегнала всички части на Бодлър. Но сега е ред да се пренесем не къде да е, а в едно от малкото оживени места наоколо, което бе и един от основните източници и разпространители на клюки. Това място се наричаше „Кръчмата на Бийти” и представляваше точно пицария, въпреки заблудилата много мъже, думата „кръчма” в името си.
Въпреки по принцип оживената си атмосфера, изпълнена с носещи се гласове, чийто приказки рядко съдържаха някаква дори бегла истина, точно в този ден от текущата година, сякаш всичко бе наистина разочароващо помръкнало. На едно от дългите приспособления, пригодени за сядане, намиращо се до масата срещу големия бял прозорец, седеше едно момче. Момче беше меко казано,з„ за някой надминал двадесет и три, но това нямаше особено значение. Младият мъж с отличителни черти – пепеляво руса коса и небесно сини очи, съзерцаваше в безмълвен вид сгъстилите се облаци, ясно виждащи се пред отсрещното стъкло. Важно е да споменем, че се казваше Филипе и бе разносвач на пици в същата тази пицария, мака ри всъщност в момента да не изглеждаше точно така.
- Сякаш всеки миг ще завали… - изрече младежът с тежка въздишка и леко обърна гръб на депресираните облаци и изобщо времето, тъй като с право не следеше прогнозата. В момента самият той се чувстваше някак подтиснат, въпреки уж радостната новина, че в момента стоеше на любимата си маса, която в повечето случаи бе винаги заета през цялото работно време на пицарията. Филипе реално недоумяваше какво може да е станало, че да държи далеч редовните им клиенти, затова в момента не му оставаше друго, освен да потърси отговора в очите на своя единствен приятел – Коули.

„Страхотно, сега ще мога да поспя…“ – изречението се появи в главата на Филипе, с крайна доза сарказъм и припокриваща я ирония, тъй като реално изобщо не му се спеше. А и имаше ли причина за това? Цял ден не бе свършил нищо. Не бе доставил и една пица. И вече чувстваше как похабява цялата си енергия с безцелно стоеше на проклетата дървена маса. Вероятно вече бе получил синини? Не, дано да не бе така. Едно на ум си беше асоциацията с приятното си миналото, която даваше думата „синина“. При това не единствено с неговото минало.
- Фил! Хей, Фил. – някой го викаше. Младежът примигна няколко пъти и извърна глава към източникът на гласовете. Да, бяха Скот и Мики.
Без да каже нищо, Филипе им кимна и застави мускулите си да се раздвижат, за да може да се изправи от мястото, на което стоеше повече от два часа и вероятно бе затоплил до неузнаваемост.
- Ела насам. Гладен ли си? – попитаха го най-любезно, а Филипе съвсем автоматично се съгласи на поканата при това не, защото бе гладен, а защото така или иначе, не му се мяркаше друга работа насреща. Момчето се придвижи до подаващите се главици и се ухили някак вяло, след което Скот го дръпна да ръката, сякаш това бе наложително и плавилата не позволяваха на Филипе, сам да влезе в кухнята. По принцип уж се предполагаше, че трябва да е забранено, но това парваше голямо изключение за следобеди, като тези в което нямаше клиентела, нито поръчки.
- Хей, Скот, как е майка ти? – попита Фил с непринудена нотка на загриженост за старата дама, а от друга страна просто завързваше обичайния разговор с обмен на обща информация за живота. И макар да знаеше, че семейството в повечето случаи не бе приятна за обсъждане тема, понякога се случваше да има и добри новини, тъй като не всички жители на Бодлър бяха расли в подобие на жалка семейна среда с много черни дупки.
- Вече не е шивачка в ателието..Налегна я безработицата. – отговора, който получи накара Фил да прехапе леко долната си устна в знак че от части съжалява за въпроса си.
- Ами ти..Виждал ли си сестрите си скоро? – очакваше се да последва и въпрос от такова естество спрямо него, вероятно му го връщаха чистосърдечно.
- Не. – отвърна възможно най-кратко и опита да се възпротиви на горчивата полу-усмивка, кацнала на устните му. За нещастие се получи странна комбинация, наподобяваща „току що изядох един кашон с вносни лимони”, изглеждаше крайно мъчително изражение н подобен въпрос. Но пък момчето настина не обичаше да си припомня по какъвто и да е начин миналото си, особено ако бе свързано с неговото семейство, или подобие на такова.
- Ето, вземи. – внезапно пред леко наведения синеок поглед се появи парче пица, при това с изненадващо повече тесто, отколкото обикновено присъстващото тънко пластче с подредени съответните съставки. Фил пое храната от ръцете на Мики, с леко учудване, макар и вътрешно да усещаше онова неприятно чувство…че го съжаляват. Нямаше значение, не трябваше да има.
- Благодаря. – отговори ведро, или това бе просто привидно намерение да демонстрира всъщност несъществуващата си радост. Но за изненадана на обграждащата го аудитория, момчето не отхапа от пицата, а се втренчи в нея, държейки я отдолу, както и за едното крайче. След като Мики успя да разшифрова действието на Фил, избухна в смях, последван от Скот, който всъщност все още не бе разбрал какво му има на момчето.
- Спокойно, няма гъби. Вече запомних. – поради една или друга причина Филип не обичаше нищо, в което присъстваше думат „гъба” или съответно „гъби” в множествено число. Като малък едва ли не припадаше при близостта им, но сега просто не ги ядеше, все пак бе пораснал и превъзмогнал всички припадъци, мрънкания посред нощ, вярванията в торбалан и т.н.
Глуповатата вяла полу-усмивка отново проблесна на лицето на Филипе и той вече истински облекчено се придвижи до вътрешността, където се настани върху мраморния плот и отръфа от вкусотията в ръцете си.
- Между другото..Дали Коули се справя? – ненадейно Скот отново де обади, обявявайки, че разговорът им далеч нее приключил, а просто естеството му бива рязко променено…в друга насока. Отговорът не дойде веднага и не се изплъзна от устата на Фил, тъй като освен, че беше пълна с пица, младият мъж по принцип не обичаше да обсъжда приятеля си в негово отсъствие и се стараеше, да отбягва участието в подобни разговори. Въпреки това, нямаше нищо против да си остане слушател, защото бе добър такъв.
- Какво намекваш? – отвърна му Мики отново с въпрос, докато прибираше един от черните си сплетени кичури с тъмно синя шнолка. Реално имаше интересна визия, като за готвач в пицария, но пък това не беше ли поне малко забавно? Трябваше да им и още забавни малки подробности все някъде тук, в Бодлър.
- Знаеш, поръчката.. Сигурно вече е пред дома на покойната вещица. Ъгх.. – Скот видимо потръпна, след произнасянето на последното общоприето сравнение, което накара Фил за момент да забрави за онова съществуващо парче пица в устата си, което чакаше да бъде сдъвчено.
- Хм, не бих искал да съм на неговото място. – добави Мики, а странното изражение на Филипе сякаш се съживи и той повдигна вежди някак неодобрително, изразявайки странното си несъгласие.
- В крайна сметка, това е просто една поръчка на пица. – изкоментира той, след което шумно преглътна почти нераздробеното парче в устата си, което доведе до рязко задавяше. Кашлянето продължи повече от седем секунди, което притесни готвачите и те решиха, че е най-добре да предприемат нещо. Мда, това бе добра идея. Докато Фил не бе умрял от задавяне с пица, защото това щеше така да го злепостави пред останалите жители на Бодлър. Представете си само следното заглавие „Млад жител се е простил с живота си, след брутално задавяне с пица“. Да, щеш да е пагубно не само за него, но и за пицарията. Вероятно ще се разтръби и слух, че слагат нещо твърде люто в съставките, а защо не и отрова за мишки? Във въпросната все още несъществуваща спатия, която евентуално се виждаше на първа страница, можеше да се прочете всичко, описано до най-малката подробност. Сигурно щяха да интервюират дори и самите свидетели на случката..не дай си боже да ги уволнят.
- О, вода, вода…- завайка се Мики, докато Скот съвсем леко помръдна, сякаш пестейки движеният си, като взе една чаша от миялната машина и я постави под гърлото на чешмата…
- Ето. – сега пестейки думи, оповести, че водата бе на лице, оставяше само някой да я остави на нуждаещия се от нея.
Мики реагира светкавично, за подобна комична ситуация и стойка, като грабна чашата, реално предназначена за бира от ръката на Скот, след което я насочи право към давещия се индивид, преливайки малко от течността на земята. Филипе я улови почти навреме, преди усещането, че животът му наистина ще свърши по такъв нелеп начин, като изпи останалото съдържание от чашата почти на екс и въздъхна тежко, прояснявайки поглед.
- Мики? – тих попита момчето, когато не видя спасителя си наоколо.
- Ъм..Тук съм. – обади се нечий глас и сините очи бавно се снижиха към пода..на който очевидно Мики се бе подхлъзнал.
Неосъзнато как, в следващата секунда се получи забавна комбинация от смях от ри различни индивида, а Филипе скокна от плота и помогна на Мики на де изправи, след което всеки се върна към собствените си работи..
- Сега внимавай. – обадиха се в един глас момчетата, фиксирайки новия предпазлив опит на Фил да довърши пицата си. Той им отвърна с леко кимане и опит да задържи напиращия смях, който също можеше преспокойно да се окаже причина за ново задавяне.
- Здравейте момчета! – поздрави Коули,който току що бе прекрачил прага на кухнята. Фил го посрещна с ухилена физиономия и побърза да сдъвче последното парче пица, а да го последва навън. Наистина бе прекарал твърде много време тук, а бе толкова задушно, макар и късно да го осъзнаваше.
- Много е странна. И май изобщо не съжалява за смъртта на майка си… - докато се усети, че вече е навън, Коу бе успял да го заговори и Филип бе вдигнал малко мъгляв поглед към него, опитвайки да асимилира за коя в частност персона му говореше приятеля му. И да. Скоро прозрението бе получено и накара Филип сериозно да се замисли за почти цяла минута и отвъд.
Йоланта. Това момиче… Всъщност, спомените бяха така далечни, така бледи..но все пак ги имаше. И не бяха особено приятни. Бяха още от времето, когато Фил бе първи клас, съответно и Йоланта, дъщерята на г-жа Симка. По мъгляви спомени бе един дъждовен четвъртък, а момчето стоеше на чина си, сама, без да отронва и думичка, сякаш погълната в нещо изцяло свое, до което никой друг нямаше достъп. И реално, никой не смееше да общува с Йоланта, по една или друга причина. Но всичко доста напомняше на начина по който се отнасяха и с Филипе, затова го бе и запомнил. Макар и н с подробностите. Не си спомняше как, но Йоланта бе наранила лошо ръката си в същия този следобед. Обадиха се у тях, но никой така и не дойде да я вземе. Фил бе единствения свидетел на това как момичето стоеше безмълвно, на мястото си,без да помръдва…просто чакаше. Дали знаеше, че никой няма да дойде за нея? Или бе продължила да се надява до края?
- Хей, слушаш ли ме? Фил? – чу някой да го вика и ококори очи,сякаш е изпуснал новината на века,но след като видя своя приятел насреща, изражението му стана отново нормално.
- Да, извинявай, бях се замислил. Всъщност, може би има право…да не съжалява за смъртта на майка си. – сподели почти шепнейки мнението си по въпроса, а след невярващия поглед на Коули, побърза да свие невинно рамене и да се прокашля. Все пак някак си мислеше, че я разбира. Но как ли можеше да си го помисли, при положение, че самият Фил не познаваше това момиче..сигурно всичко бе заради общите му наблюдения. Нищо повече.
- Просто..Някои родители не заслужават да плачеш за тях. – несъзнателно прошепна Фил, загледан в една точка от интериора, сякаш отново бе вглъбен някъде в мислите си. А понякога мислите му наистина бяха, като друга планета, толкова далеч от реалността…

Това изглеждаше наистина съмнително. Докато Коули си отиваше от пицарията, Филипе бе вперил поглед в гърба му, опитвайки се да пребори вълните от мисли, които прииждаха една след друга, без дори малка пауза, за осмислянето и приемането им. Когато приятеля бе напълно изчезнал от погледа му, сините очи на Фил се присвиха, оформяйки типичния подозрителен поглед. Младият мъж подпря с брадичката си в палец и показалец, като досущ заприлича на някоя учител по математика, който таи съмненията, че целият му клас е преписал на скорошното контролно. И макар реално случая да не бе свързан с контролни, ученици и учители…бе перфектното сравнение да се опише изражението, с което Филипе не с раздели, докато не бе рязко побутнат от Мики. В миг лицето му сякаш намали яркостта си, с почти цяла тама към бялото, както ставаше всеки път, щом се бе вглъбил в мислите си и някой от външната среда го бе прекъснат тъй изненадващо.
- Човече, не прави така.. – оплака се Фил и изгледа готвача някак осъдително, но не бе чак толкова сериозен, че да г изправи през съда само з едното му „стряскане”.
- Не знам защо, но ми се стори, че Коули се върна от онази къща…променен. – изкоментира Скот, който се бе загледал към дървената вратата, играеща ролята на вход и изход от заведението.
И всъщност..имаше право.
- Сигурно щерката на покойната вещица го е омагьосала. – добави другаря някак притеснително.
Добре де. И двамата имаха право. Коули наистина изглеждаше твърде..впечатлен от момичето, на което просто достави пица. Бе го правил хиляди пъти, нали? Това му беше и работата. Никога не се бе впечатлявал от свой клиент, каквато всъщност се предполагаше, че трябва да е Йоланта. Но странното в случая беше, че сякаш Коули изобщо нея приемаше за поредния клиент в Бодлър, на който му се е дояла пица. Не, определено интересът му силно предубеждаваше в противното. И изглежда не само Фил бе притеснен и бе забелязал ставащото с приятеля му.
- Дали..Дали не му е направила любовна магия? Би било ужасно. – измънка Скот, но когато срещна погледа на Филипе веднага се смути и след едно почесване по главата реши да се върне на работа. Другарят му обаче не го бе последвал. Все още стоеше като статуя с интересни черни плитки и… както и д е. По –важното в случая бе, Фил да с застъпи за приятеля си, макар че клюките в случая бяха…нещо дваж, дори триж по-лошо от всичко друго…или поне тук, в Бодлър бе така.
- Хей, стига сте си измисляли врели некипели.. Любовна магия- глупости. Отлично знаете, че Коу си има гадже. – отбеляза твърдо Фил, правейки опит да се засмее на частта с любовната магия, за да изглежда по-достоверно. Само че както винаги не му се получи.
- Фил..и ти го забеляза, нали? – въпросът на Мики го свари крайно неподготвен и го остави с разширени зеници.
- Какво? Какво да забележа?
- Май…Не..Нищо, забрави. – изглежда се бе отказал. Усмихна се вяло на Фил и потупа дясното му рамо, след което се върна към задълженията си на готвач.
- Страхотно. – измърмори под нос Филипе и реши да се прибере, за да се подготви за довечера.. Всъщност нямаше какво толкова да се подготвя, но пък искаше и той да донесе нещо, бе му неудобно да ходи на гости на приятеля си с празни ръце. Затова реши да вземе бира на идване към апартамента на Коу.
---
Пръста докосна звънеца, но само до там.
- По дяволите, какво ли ми става? – запита се момчето и упорито натисна звънеца, като този път звукът полетя из вътрешното пространство.
Сякаш..сякаш имаше лошото предчувствие, че бе повикан тук, за да..Само за да говорят за Йоланта. Добре, нека си го кажем направо..Поне шейсет процента от предчувствията на Фил се бяха оказвали напълно верни, до най-малката подробност. И като споменахме подробности..Филипе бе сложил бирата в скъсана торбичка..Колко очарователно. Нямаше начин от магазина да му дадат нормална такава, затова му бяха пробутали точно скъсаната. И преди да пропаднат от дупката и цялото платено количество алкохол да се похаби, Фил автоматично ги подхвана отдолу, за да предотврати малката катастрофа. Малка, но на него нямаше да му се отрази добре, при положение, че бе платил с последните си налични банкноти. Заплатата му все още не бе преведена, тъй като уречената дата не бе дошла.
Скоро вратата се отвори, напълно внезапно, тъй като преди това Филипе така и не б доловил ничии стъпки да приближават. Действието отново почти го стресна, но този път ангелите му си бяха на мястото.
- Коу. – поздрави приятеля си с невинна усмивка, която всъщност не бе особено желана от притежателя й. Коули го покани вътре и той прехвърли бирата в негови ръце, за да освободи совите и да се събуе. Чуваше как Силвия шета из вкъщи, така че нямаше да е никак правилно да влиза по-навътре с обувки. Чудно защо, но дори докато се събуваше, Фил чувстваше очаквателния поглед на приятеля си върху себе си…сякаш още щом свършеше с предприетото действие, щеше да го замъкне като някой лешояд навътре, да го настани на фотьойла и да започне да го разпитва за..Йоланта. Екзотичната дама, живееща в дома на покойната си майка. Всъщност не биваше вечно да е толкова песимистично настроен, само че как можеше да не си мисли така, при положение че споменът за края на разговора им в пицарията бе наистина притеснително плашещ?
Фил съвсем леко надигна поглед, при което начелото му се появиха разни странни трапчинки, след което както очакваше..Коули бе забил двете си очи в него, точно, като гореспоменатата птица..Момчето преглътна и се усмихна на приятеля си, след което умишлено започна да забавя събуването на втората си маратонка, колкото е възможно повече. Коули сякаш забеляза, че времето минаваше прекалено бавно и сякаш леко повдигна едната си вежда.
- Фил, какво правиш? – запита го сякаш всеки миг щеше да се засмее. Нищо чудно. Но за Филипе бе по-препоръчително да се смее, отколкото да го разпитва за чудатата завърнала се.
- М? Събувам се, както и сам виждаш..О, хей, би ли прибрал бирата в хладилника си, че да се изстуди? – запита Филипе с надеждата, че ще го оставят в миг на уединение и ще може спокойно да се събува…и да размишлява над някои, или по-точно една важна тема.

При следващото срещане на погледа на Фил, Коули видимо се стресна. Приятелят му го гледаше така за първи път..Физиономията му наподобяваше тип “Уф, това наистина бе кофти кисело”, а очите му бяха присвити до такава степен, че ярко сините ириси едва се виждаха изпод странно спуснатите клепачи. Измина известно време, през което Коули очевидно бе сметнал за най-добре да не говори, докато не получи първо отговор на последния си зададен въпрос. Дали вече бе прозрял голата истина? Това, че интересът му към онова момиче е чудовищно плашещ…или това, че приятелят му вече е наясно с този факт. Всъщност Фил го интересуваше приятелят му и наистина бе притеснително да вижда липсата му на здрав разум, отговарящ на годините..Но от друга страна не мислеше, че добре дори да си помисля да обсъжда с него проблемите му в личния живот. Какво ще прави с текущата си приятелка, ако залюби друга си беше чисто негов проблем и прекалено личен, за да се бърка дори най-добрия му приятел. Все пак реално погледнато двамата дори нямаха кръвна връзка. И не, Фил не смяташе ,че така просто си измива ръцете, или че не искаше да помогне някак на Коули. Той наистина много държеше на него, като на единствен приятел, само че не смяташе за тактични онези приятели тип „дишам ти във варта”, дето се бъркаха във всеки един вид проблеми на приятелите си. Пък и н го намираше за нужно. Фил чудесно знаеше, че Коули ще отсъди правилно и в интерес на истината ще може сам да вземе онова решение, което е най-доброто. По общи наблюдения си имаше истинска глава на раменете, която определено не му служеше само за реквизит, което де факто означаваше, че вече спокойно може да задоволи любопитството му, казвайки това, което знае, или в случая – помни. То без друго не беше особено много. Е, в такъв случай нямаше никакъв проблем, нали? Така де, младежът нямаше да възхвалява Йоланта, или да подстрекава Коули да избере нея пред Силвия, така че… Ама той какви си ми мислеше? В името на всичко свято, защо трябваше да смята, че приятелят му е влюбен в друга, а не в Силвия? В интерес на истината, Коу познаваше Йоланта от..не бе възможно за да се е влюбил от пръв поглед, нали? За бога, всичко бе твърде объркано бе дошло в повече за бедния Филипе, който определено не бе свикнал да се случват изненадващи неща, камо ли любовни интриги в градче, като Бодлър. Трябваше да е някаква шега, нали? Или просто груба грешка на съдбата. Да, нямаше значение, все щеше да се окаже едното от двете. Не, всъщност трябваше да се окаже, някой вариант, различен от този въртящ се в мислите на Фил. Дали просто..Дали просто не трябваше да не мисли? Да спре да мисли за това и сходни с него предположения, а да се концентрира върху разказа си. Да, точно така бе нужно да стори. Дори нямаше да споменава на Коу за онези догадки на Скот и Мики в пицарията. Щеше да му е нещо, като единствен коз, в случай, че нещата след разговора потръгнат по-зле.
- Слушай..И аз не знам много, всъщност не помня особено много неща от миналото на това момиче. – проговаряйки отново със сериозен тон и нормалното си изражение, Коу го стрелна леко с поглед, сякаш се чудеше дали не чу четеше мислите. Което бе нещо съвсем нормално за двама приятели. Пък и във въпросите на Коули отлично се подразбираше какво всъщност искаше да пита. Или по0точно – за кого разпитваха ентусиазираните му очи, в които се долавяше странен пламък, който сякаш бе запален от същия обект на интерес. Това определено бе по-добре да не смята за мисъл, защото..ами ей така.
- Всичко беше твърде отдавна и вероятно няма да има голямо значение, но щом си така любопитен..вярвай, че ти казвам само, за да не те гризе любопитството. – и момчето вдигна пръст с предупредителна физиономия, подчертавайки думата „само”. Последва едно мнимо прокашляне от страна на Фил, който сетне се заоглежда предпазливо за Силвия. Все пак…надали й бе приятен факта, че Филипе така безметежно бе разрушил плановете й за уединение с Коули, ами сега и да чуе чудесната им тема на обсъждане…честно казано Филипе винаги се поставяше на мястото на другите и вечно проявяваше разбиране към всеки, намирайки поне една гледка точка според която да отсъди в негова полза. Такъв си беше, какво да се прави..
- Имам бегли спомени, но ако трябва да съдя по тях…Йоланта бе наистина странно момиче. Не знам, може би е било, защото е имала тежко детство..Или опне на мен така ми се струва. Както ти споменах в пицарията, вероятно всичко е заради майка й. В училище винаги стоеше сама на чин, без другарче, също и не говореше много. Никак много. Помня че веднъж си беше наранила лошо ръката и никой така и не дойде да я прибере. А уж се обадиха у тях… - внезапно Филипе прекъсна рязко по средата на разказа и извърна глава. Слава богу, тъкмо на време.
- Здрасти, Силвия. – поздрави някак вяло Фил, а тя очевидно не остава трогната и само кимна с глава. Може би наистина не го харесваше особено..или все още я държеше мисълта за провалените планове, благодарение на него. Той леко повдигна вежда, имитирайки спокоен и жизнерадостен вид.
- Тъкмо казвах на Коули, че съм жаден..Би ли..би ли донесла бирите? – знаеше, че бе крайна степен на нахалство да каже подобно нещо, а и по принцип той определено не бе от хората,на които им харесваше да се разпореждат в чужд дом..Но просто наистина не искаше Силвия да чува естеството на разговора, след което да се запита за какъв дявол на нейното гадже му е притрябвало да узнава всички подробности от миналото на свой клиент. Вярно, Йоланта не бе просто клиент, а най-голямата сензационна клюка в годината в Бодлър..И все пак не бе тактично. След като нече отново бяха сами, въпросният „разговор по мъжки” можеше да продължи.
- Ммм..Имаше и друг случай, в който Йоланта бе няколко пъти без домашна. Но колкото и да й се караше учителката, тя не каза нищо, просто мълчеше. След като я изпратиха вкъщи с писмо до родителите..тя не се появи през следващите две седмици. Никой не знаеше къде е, какво прави, защо не ходи на училище. А когато се върна, бе още по-мълчалива и..може си бях въобразил нещо, но ми се стори че наистина има тъмни сенки под очите. Както ти казах вече, не знам какви проблеми е имала, дали майка й, г-жа Симка я е тормозела по някакъв начин или нещо такова..не знам, но..наистина потръпвах когато минавах покрай къщата й. беше толкова мрачна и пердетата бяха винаги спуснати..но по времето, когато г-жа Симка все още говореше, отвътре понякога се чуваше звук на пиано. Боже, потръпвам само при спомена, бе толкова зловещо, човече. Наистина.. По онова време всички мълвяха „Ужасно е да отгледаш дете в този дом”, а и аз лично вярвам, че е така.. между другото, в какъв вид ти се стори къщата, когато отиде да й донесеш поръчката? – сякаш бе негов ред да задава въпроси. Но пък така или иначе бяха подхванали темата, какаов толкова? Нямаше да си признае, че също любопитства.