Днес Том беше в настроение. Той попринцип си беше, но днес то бе по-голямо от обикновено. Радваше се поради някаква, неразбираема за другите около него, причина. Цялата сутрин бе прекарал в гората. За някои това място би било ужасяващо, ходеха там когато се чувстват самотни, отхвърлени от обществото или поради някоя друга злощастна причина. Но интереса към гората за Том бе свързан със съвсем различно нещо. Той търсеше едно специфично растение, чието име не бе запомнил, но картината се бе отпечатала в съзнанието му и не му даваше мира. Искаше да го види. Нямаше да го къса или наранява по някакъв друг начин, присъщ за хората. Бе удивен от наситено синия цвят на картината. Чудеше дали наистина съществува такова цвете.
Но така и не го намери. Бе претърсил една доста внушителна област, но нямаше и следа тези цветя да съществуват. Той не се отчая. Знаеше, че и утре е ден и тогава може би ще има повече късмет. Това негово качество бе трудно изградено, но необходимо, най-вече заради факта, че имаше по-малък брат. Трябваше да се примирява и да оставя нещата така, както са. Понякога това можеше да го дразни, но не трябваше да му обръща внимание, а просто да продължи напред.
Вечерта реши да отиде до Пицарията "Warm". Там работеше един негов много добър приятел, а за жалост, понякога и той. Даваше смени когато някой отсъстваше. Шефът им нямаше нищо против да има още една работна ръка. Документи нямаше. Просто работа и след това - пари на ръка. Нищо не се записваше. Беше по памет. Но и двете страни бяха доволни от сделката, така че нямаше проблеми.
Вътре имаше пиано. Том ги обожаваше. Погледът му бе като на малко дете пред подаръците си за Коледа. Беше ходил на уроци преди, но уви за кратко. Наложи се сам да се учи. Взимаше листове вкъщи, измъчваше се докато ги разчете, но накрая насладата бе прекалено голяма, за да се откаже следващия път. Беше наизустил няколко и сега реши, че щом има пиано - трябва да има и пианист! А и едва ли шефът щеше да има нещо против.
Започна с нещо оживено като "Турският марш". Хората се заслушаха. Започнаха да влизат и други. Ако можеше да остане тук, да има работата на пианист, да не се тревожи за нищо. Да няма семейство, минало, кариера, която да гони... всичко щеше да е толкова по-лесно!
Когато свърши изпълнението му, той се изправи, затвори капака на пианото, поклони се пред скромната си публика от десет човека и отиде на бара да види Джордж. Така се казваше този негов приятел. И му изглеждаше превъзбуден. Обикновено само чакаше тези смени да свършат, но нещо го бе зарадвало този път. Още преди да го попита какво му става, той го изпревари:
- Няма да повярваш! Имаме клиентка, която говори испански! - усмивката на лицето му бе толкова нелепа. Добре, че наоколо нямаше огледала, че да се види.
- Е, и?
- Иди я виж и тогава ми се прави на незаинтересован! - погледна ме предизвикателно, вточвайки ми табла и престилка. - Хайде, отивай!
Том се огледа. Нещо му липсваше. Не можеше просто така да отиде с празни ръце. Имаше табла, но това не се броеше. Освен ако не бе направена от шоколад, разбира се.
- Дай ми една мелба. - каза накрая, решително. Събеседникът му обаче го изгледа странно и се наложи момчето да го повтори. - Трябва ми за претекст. Не можеш просто да ходиш и да зяпаш хората.
Накрая Джордж склони и му даде мелбата. Тук ги правеха хубаво. Слагаха много сладолед, плодове, заливка и най-важното - чадърче! Без него изглеждаше незавършена. Беше като черешката на тортата.
Излезна, търсейки с поглед момичето, за което говореше приятеля му. Тъй като бяха само две маси изборът, на коя да даде мелбата не бе труден. На едната стояха двама влюбени, което директно отпада. Оставаше момичето с кестенявата коса на другата. Джордж бе прав, наистина бе красавица. И говореше испански. Том беше впечатлен засега.
Пое си въздух, разроши косата си с едната ръка и тръгна напред. Трябваше бързо да даде мелбата, за да не се разтопи в ръцете му.
- Добър вечер, госпожице. - остави чинията на масата пред нея и усмивката се появи на лицето му. - Специален подарък от таен обожател. - засмя се, помисляйки си за физиономията на Джордж щом му каже. - Той би оценил жеста, ако харесате десерта, защото той сам е негов създател.
Така си и беше. Налагаше се да го чака, докато приятеля му внимателно подреждаше нещата на мелбата.