You are not connected. Please login or register

Конкурс за разказ - анкета

Разказа на коя от участничките избирате?

57% 57% [ 4 ]
43% 43% [ 3 ]
Общо гласове : 7

Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Конкурс за разказ - анкета on Пон Авг 22, 2011 11:08 am

Ето и последният конкурс. (:

Виери Айрис

Spoiler:
Помислих "Щастието е близо..."

Сириус остана загледан в гърба на София, докато тя пресичаше улицата и напускаше живота му завинаги. Чувството за нещо загубено се загнезди дълбоко в душата му, но той нямаше да позволи това да му попречи. Имаше толкова по-важни неща, защо отказваше да разбере? Защо се държеше толкова егоистично и поне за миг не се замисли за това, което той бе принуден да понесе? Сириус изпита внезапен гняв към момичето, към жената, която до скоро бе обичал. Това беше неговият начин да се справи с раздялата. В ума му преминаха всички онези неща, които си бяха казали преди малко и които сякаш бяха увредили слуха му.
(егоистка, такава си егоистка, София)
(глупав лицемер, веднага си готов да хвърлиш вината върху мен)

Тя не се обърна; просто го напусна. Всичко беше свършило толкова отдавна, а ето, че окончателният край му се стори неочакван. Сириус смачка фаса си ядно и повика с поглед София, но нея вече я нямаше. Той бръкна в джобовете си и се обърна.
Повече нямаше да погледне назад.

София освободи сълзите си, една когато измина близо километър пеша. Последните няколко часа я връхлетяха отново и краката й се разтрепериха от болката.
Само ако знаеше какво се случва с нея, само ако имаше дори мъничка представа. О, тя така съжаляваше, че няма до кого да се допита за съвет. Може би... може би Лили... Но не, нали именно семейство Потър бяха причината за тяхните разправии, София никога нямаше да отиде при тях доброволно.
Защото, Сириус, ти винаги ще обичаш тях повече от мен, винаги ще гледаш на тях като на свое семейство, а аз ще съм външната, чуждата. Защото никога няма да те разбера така, както Джеймс, никога няма да бъде толкова добра, колкото Лили... По дяволите, мразя ги, толкова ги мразя, че ми иде да ги убия, а ти така се стараеш да ги предпазиш, че рискуваш себе си за семейството им. Нямаш ли право и ти на семейство, Сириус? До кога ще чакаш? Скоро ще е твърде късно, о, толкова късно, защото ще се погубиш. Толкова си сляп, толкова наивен... В този свят... в този свят, Сириус, не можеш да опазиш никого. Не виждаш ли, че всичко се разпада? Не виждаш ли, че думата "благодарност" вече не значи нищо? Въобразяваш си, че ще сте заедно вечно, но какво ще стане, когато синът им се роди? Какво ще стане, когато вече си твърде недорасъл за тяхната компания?
Глупако, няма ли да осъзнаеш, че вече не си им нужен? Отстъпи, отстъпи, преди да останеш наранен. Не разрушавай това, което имате, като се вкопчиш в тяхното семейство, понеже те е страх да създадеш свое.

Но думите й бяха свършили в решителния момент. И имаше ли смисъл от тях? Той никога нямаше да се откаже да се бори, никога нямаше да се предаде; виждаше решимостта в очите му, виждаше вярата му, а това беше така страшно. Сириус въобще не разбираше, че вече не са в училище, скоро истинският живот щеше да ги погълне и кой щеше да остане самотен накрая?
Оставяше дълбоки следи в снега, сякаш самата Природа се надяваше Сириус да я последва и му помагаше да я намери. Но нима и двамата не знаеха, че всичко е приключило?
Когато тяхното "обичам те" вече не се различаваше от "мразя те"; когато дъхът на другия се сливаше с останалия свят, без да предизвика трептене; когато го погледна една сутрин и си каза "Уморих се".
София вървеше, а сълзите замръзваха по бузите й. Ръката й се бе притиснала към корема, който вече бе започнал да расте. Беше едва различимо, но тя го усещаше. Бебето, животът в нея, набираше сили.
Помислих: Щастието е близо. А то се оказа така далеч. И, о, Боже, може би никога не го е имало...

Александра Даймънт
Spoiler:
Щастието е близо...
Събудих се ,цялата треперех,този сън бе толкова реален,че чак,ме плашеше.Нямах право да постъпя така ,нима бе възможно да го искам.Не това бях аз ,не съм като нея,не съм егоистична кучка,която мисли само за себе си ,поне до днес не бях.Взех си един студен душ,надявах се да разкара, мислите ми ,но това беше само временно.Докато тялото ми трепереше от студ,сърцето ми гореше.Слязох долу хапнах на бързо ,но
храната ми горчеше.Все пак се насилих и изядох толкова ,колкото да не ми прилошее.Днес трябваше да се видя с него и не знаех как щях да го погледна в очите,след тези мисли, които се въртяха в главата ми.Все пак
,не можех да го избягвам ,така щеше да стане още по-подозрително ,можех да направя това ,което от известно време, правех много добре, да се преструвам.Качих се в колата си и потеглих ,когато стигнах къщата ,въздъхнах" хайде казах си ти можеш да го направиш,да се правиш,че нищо,не се е променило",тогава изведнъж решителността ми дойде.Отворих рязко и бързо закрачих когато стигнах входната врата и понечих да позвъня ,тя рязко се отвори,бях забравила ,че те могат да ме усетят,далеч,преди да ме видят.
- Здрасти Елена, влизай -усмивката не слизаше от прелестното му лице .Опитах се да не го гледам,но бях
прикована от хипнотизиращия му поглед.-Ехо ,земята вика Елена-подкачи ме той.
- Извинявай Деймън ,но съм адски разсеяна напоследък тук ли е Стефан ?-опитах се да звуча безгрижно и незаинтересована ,но беше много ,много трудно,когато той, беше близо до мен.Истината беше ,че откакто
разбрах благодарение на милата ми "майчица" за чувствата му,гледах на него ,по-друг начин.Въпреки това той не се промени,не си позволи нито
веднъж да ме докосне повече от това ,което правеше преди.Беше въздържан ,чак му се ядосвах ,но какво всъщност исках ,бях гадже на брат му.Нямах
право да искам, за него да съм нещо повече.Тогава поредния сарказъм ме извади от мислите.
- Аз пък си помислих,че изведнъж ,чарът ми е почнал ти въздейства.-Нахили се.
- Само, ако си забравя ,колието с върбинка -Скастрих го,макар,че сама осъзнавах колко е прав.Острата ми реплика го накара,да се отдръпне ,от една страна се ядосах на себе си ,но от друга,така би постъпила старата Елена,тази ,която лудо обичаше Стефан и не понасяше Деймън.Щяхме да продължим да се заяждаме ,ако в този момент не се бе появил Стефан ,който дойде при мен прегърна ме и ме целуна.Хвърлих поглед към Деймън и
веднага съжалих ,той ни гледаше и виждах болката в очите му.Но продължих да се преструвам- Здрасти Любими ,правиш ме много щастлива , като ме посрещаш така .
- Здравей любима ,извинявай че не слязох веднага,но трябваше да си взема душ.Деймън, не те дразни много нали ?
- Само малко-усмихнах се .
- О` Добре влюбени гълъбчета ,аз ви оставям да си гукате на спокойствие
,не обезпокоявани от моето дразнещо присъствие- Макар,че го каза с
типичния сарказъм и неизменна усмивка,усетих болката в думите му Стефан
също разбра и се опита да замаже положението.
- Деймън,аз не исках да прозвучи така .
- Да ,да ти никога, нищо не искаш, нали Свети Стефан ? -Казвайки това той се врътна и излезе.
- Мисля ,че го наранихме -казах
- Мисля ,че си права ,но това е Деймън ,ще му мине.Стига за брат ми -усмихна се той. -Какво ти се прави днес ?
- Ами ,не знам ,може да се поразходим или...
- Да останем тука, да се целуваме той ме целуна отново -не се отдръпнах ,щеше да е твърде грубо,изтърпях стоически продължителната целувка ,ама
какво ми ставаше,та аз обичах този мъж до скоро,нима вече ,не можех дори,да се целувам с него ?
Той ме хвана за ръка и ме поведе към стаята си ,не исках да отивам там ,не можех да бъда с него,не и докато бях толкова объркана.Отдръпнах се.
- Не Стефан ,хайде да излезем на вън ,нямам настроение за това сега.
- Какво има Елена,той се спря,хвана лицето ми в шепи и се вгледа в очите
ми.-Знаеш ,че всичко,можеш да ми кажеш.-Погледнах го в очите и се засмях горчиво-"Всичко ,но е и това !", си помислих,а на глас казах:
- Няма нищо Стефан , само искам да подишам чист въздух .
- Знаеш ,че не можеш да ме излъжеш ,Елена ,нещо те тревожи и ще разбера какво е. -Погледнах го .
- Наистина няма нищо ,просто искам да излезем,но ако не ти се излиза ,ще останем тук.Няма значение къде съм, щом съм с теб -целунах го за достоверност на думите ми.,но беше лека,напълно лишена от страст
целувка.-насилих се да се усмихна ,а на ум си казах "Не мога ли Стефан ?Аз току що го направих при това доста умело,почти като професионална лъжкиня."
- Не ,щом искаш ще излезем ,къде искаш да отидем ?
- Ти избери,аз просто искам да се разходя-засмях се
- Добре ,какво ще кажеш, за гората, там е спокойно .- Той се усмихна.Предпочитах някое по оживено място някъде, където нямаше, да може да ме целува постоянно.
- Всъщност си мислех да се разходим по улицата ,сред хора отдавна не сме го правили.Усмивката му изведнъж се стопи.
- Добре Елена-както кажеш.Личеше си ,че не беше, много щастлив от изборът ми ,но както винаги се съгласи с мен.
Излязохме ,цял ден се разхождахме,ходихме на кино, возихме се с лодка и въобще прекарахме един приятен ден,но моите мисли бяха другаде и на много пъти
се налагаше да повтаря ,каквото ми е казал.Извиних му се казах ,че съм доста уморена и той реши да ме изпрати.Но аз не исках да оставам сама ,за това отидохме отново в къщата им.Надявах се Деймън да го няма и въпреки ,че всяка частичка, от мен копнееше ,да го види ,не исках да ме изкушава с присъствието си. Изведнъж телефонът на Стефан иззвъня ,каза
,че отива да види приятел,който имал нужда от него.Останах сама с мислите си ,това от което най-много се страхувах, изтегнах се на дивана
,неусетно съм заспала.
Когато се събудих минаваше полунощ,а Стефан
още не се беше върнал ,реших ,че е време да си тръгна, оставих му бележка,взех си якето и отворих врата ,на излизане се блъсках с Деймън ,който тъкмо се прибираше.
- По полека ,Елена ,ще ме отнесеш .-Той се опита
да ме задържи леко,когато ръцете му ,ме докоснаха ме изгориха,отдръпнах
се рязко.
- Извинявай- Казах ,като се стараех да не го гледам в очите ,за да не разбере ,какви емоции бе предизвикал в мене.
- Елена -той докосна лицето ми -Какво става с тебе,различна си ,нещо те мъчи какво ?
- Пусни ме, Деймън !-отдръпнах се отново-Заболя го ,но го направи.
- Щом това е желанието ти ,толкова ли не можеш да ме понасяш ,че не искаш дори да те докосвам ?- Арогантността в този мъж,беше изчезнала,най-сетне
показваше че, е наранен.Исках да го прегърна да изкрещя ,че не ми е неприятен ,че копнея за неговата компания .Но нямах право за това,само казах:
- Грешно си ме разбрал Деймън,аз нямам нищо против тебе,просто от време на време малко ме дразниш ,но е съвсем малко-усмихнах се.Той също се засмя.
- Хайде, влез Елена ,нощта е студена.-Колкото и силно да копнеех да вляза с него казах :
- Смятах да е прибирам ,Стефан едва ли ще се върне скоро.
- Сама ,не в никакъв случай , идвам тебе .
- Деймън, с кола съм.
- Тогава аз ще карам -усмихна ми се и свойски сложи ръце на раменете ми,при което предизвика ,ток по цялото ми тяло.Но не се отдръпнах,щеше да е невъзпитано ,пък и чувството беше изключително приятно.Мълчахме през целия път ,когато стигнахме до нас ,той ми отвори вратата.Спряхме се преди да вляза.
- Благодаря Деймън -казах му и се усмихвах.Той щипна леко бузката ми и каза :
- За нищо, Елена -след ,което се обърна и си тръгна ,исках да го спра да го поканя да влезе ,но просто седях като закована ,краката ми се бях вдървили не можех да помръдна и сантиметър.Той се обърна :
- Нали знаеш ,че не е нужно да стоиш ,докато си тръгна ,това обикновено го прави момчето -Засмя се.Не знаех какво върша ,бях безумна ,в този миг и капката разум ,която ме държеше на страна от него се изпари.Краката ми изведнъж ,сякаш се отвързаха хукнах към него,той ме задържа с ръце и развеселено каза :
- Хей ,Елена какво правиш -прегърнах го, стиснах го
толкова силно ,колкото можех ,той също ме обгърна с ръце.Постояхме известно време така.Когато го пуснах ,плачех .Той вдигна лицето ми и избърза сълзите ми.- Елена какво се случило ? В гласът му личеше
тревога.-Недей да плачеш ,каквото и да е станало ,ще се оправи, със Стефан ли се скара ?-Поклатих глава
- Ела да седнем- каза и ме отведе
до една пейка пред домът ми.Отново ме прегърна -Знаеш ,че може да ми кажеш всичко,можеш да ми се довериш ,Елена бих направил всичко, за да ти
помогна ,дори да се унижа и да отида да моля Свети Стефан да се сдобрите-Той направи смешна физиономия.При,която се разсмях.
- Не, Деймън,не сме се скарали и няма нужда да правиш това,въпросът е ,че ...моите чувства се промениха -Въздъхнах ,най-сетне го бях казала.
- Това не го очаквах-Той се засмя,виждах как цялото му лице изведнъж светна .- Не го ли обичаш вече ? -Усещах задоволството в гласът му и неприкрита радост.
- Не ,не е това ,обичам го и за това се измъчвам...-Изведнъж той наведе надолу глава- защото....продължих -Ох, не мога ,Деймън по-добре е нещата да останат така .Той вдигна глава и се
загледа в мене ,сякаш ,се опитваше да изучи лицето и да прочете мислите ми.Не можех да откъсна поглед от очите му по -сини и дълбоки от океана.От плътните му устни които ,копнеех да вкуся и просто се наведох не мислех ,само чувствах .когато усетих меките му устни върху моите ,инстинктивно ги разтворих ,за да задълбоча целувката,която явно го стъписа ,но това не трая дълго. Целувахме се ,като двама жадни пътници
,намерили най-накрая мечтания оазис .Дълбоко ,все по -дълбоко и обсебващо,започна да гали косите ми и аз зарових пръсти в неговите .Не можех да спра устните му бяха като сладък нектар ,който можех да пия вечно.Пръстите ми трепереха, скоро цялото ми тяло се разтрепери,усещах ,че и с неговото се случваше същото.Когато останах без дъх ,той ме пусна.
- Елена...-произнесе името ми с такава нежност и копнеж.
- Не знаеш колко време чаках ,тази целувка…
-Деймън ,аз ...не е правилно - извиках и хукнах влязох вкъщи,заключих вратата свлякох се на пода и започнах да плача,не че една заключена врата би го спряла .Очаквах да почука да ме убеди да го пусна ,но не го стори .Постоях известно време ,така замислена за това, което сторих.След,което реших ,че е твърде глупаво ,че така избягах отворих вратата ,но той си беше отишъл.
Цялата нощ ,не можах да мигна ,отново и отново си
припомнях целия ден и най-вече краят целувката,тази на която,нямах право а исках повече от всичко.На разсъмване съм заспала,щом се събудих взех решение да отида да си поговоря с Деймън ,да си изясним ,кой какво чувства и след това щях да говоря със Стефан.Взех си душ и се облякох на бързо ,без да закусвам излязох запалих колата.Когато се озовах пред домът на Салваторе ,вече бях решена позвъних ,изчаках ,явно нямаше никой
вкъщи ,таман бях готова да си тръгна.Когато вратата се отвори от там се показа Деймън,който ме гледаше по-хладно от когато и да било.
- Стефан го няма -каза.
- Не дойдох при Стефан-отговорих му.
- Елена аз...
-Не казвай нищо-Казвайки това се хвърлих към него бях дошла да поговорим, но не се стърпях започнах да го целувам ,не можех да му се наситя.Влязохме вътре ,съборих го на дивана ,на същия който бях целувала Стефан,а не бях Катрин не спирах да си го повтарям ,но скоро целувките му ме накараха да забравя.Галеше ме, беше толкова нежен ,чувство на което винаги съм мислела ,че Деймън не способен.Държеше ме нежно и не се беше прилепил като ваденка за мен,макар,че го исках по-близо.Свали якето ми ръцете му започнаха съвсем плахо да ме докосват .Тогава аз направих следващата крачка свалих пуловера му .Той не можеше да повярва ,но не ме спря ,след малко и моят го последва .Вече бе прекалено късно да спрем и стигнахме до края...
Когато се обличах не спирах да се усмихвам ,знаех
,че постъпвам като кучка ,но не ми пукаше.Той също сияеше ,не можех да се сдържа и отново го целунах продължително .
- Време е да си вървя -казах той скочи и ме спря .Хвана ме за ръката.
-Моля те остани,не бягай ,Обичам те !-Цялата се вдървих ,не можех да повярвам ,че го чувах от устните на Деймън,който беше егоистичен и арогантен.Погалих лицето му .
- Аз също те обичам -преди да успея ,да се спра си бях признала.Той се усмихна,хвана ръцете ми нежно ги целуна.В този момент влетя Стефан ,беше бесен .Деймън инстинктивно ме завъртя зад него и се изправи през разярения си брат.
- Не стигаше ,това с Катрин ,нали Деймън ,как посмя да посегнеш на моята Елена.Ще те убия!-Той направи крачка и го хвана за врата .Излязох от прикритието си зад него и хванах ръката на Стефан .
- Спри ,това е и мое решение ,просто вече не те обичам Стефан,поне не така както в началото,не знам как се случи,борих се с тези чувства не съм го целяла ,но то просто се случи избирам Деймън ,моля те-вече плачех-Не го наранявай ! -Изведнъж Стефан го пусна ,изглеждаше потресен.
- Бъдете щастливи -каза и излезе ,не го спрях . Деймън ме прегърна и аз се отпуснах в ръцете му.Всичко, беше свършило прекалено бързо.
- Сега какво ще правим ? -Погледнах го
- Точно това ,което ни пожела ,Свети Стефан ,ще бъдем щастливи - казвайки това ,той ме грабна на ръце и ме отнесе в стаята си.
Дали изпитвах угризение ,ни най-малко,намерих това ,което търсех моята истинска любов .Мислех,че я бях открила в лицето на Стефан,но съм грешала,тя постоянно е била покрай мен,но съм била сляпа ,до сега ,открих своето щастие с Деймън.

Може би ,ще се запитате ,какво стана със Стефан,дали страда дълго за Елена и намерили и той ,своето щастие.Отговорът на първия ви въпрос е Не,а на втория Да.Веднага отиде да се утеши при Катрин.
Пристъпи не сигурен ,но още щом я видя се хвърли в обятията ѝ. Тя това и чакаше започна да го гали успокоително.
- Какво е се е случило Стефан,какво мъчи сърцето ти любов моя?
-Брат ми-в очите му имаше неприкрит гняв -Отне ми и Елена.Мислех че ме обича,но съм се лъгал.-Катрин продължи нежно да гали косите му и му прошепна:
- Глупавото ми момче,не разбра ли ,че никой няма да те обича ,както аз-каза мило тя ,като не спираше да го докосва.
- Да Катрин,вече знам -когато вдигна глава ,той вече се усмихваше .Тя това и чакаше ,за да дари Стефан със страстна целувка.Той целият изтръпна ,от колко отдавна не беше вкусвал,сладките и` устни.Истината беше ,че само си мислеше ,че я е забравил.Вдигна я на ръце и я отнесе на леглото ,където я дари с цялата любов и нежност ,на които бе способен.

Казват,щастието е близо,обикновено идва, когато най-малко го очакваме и не от там ,където сме го търсили...Тогава разбираме,колко силно сме страдали,за нещо ,което е било винаги до нас,само на една ръка разстояние,достатъчно е било,да се протегнем и да го сграбчим,за да е наше..Но заслепени от своята болка,сме останали слепи и неми,а можело е да сме щастливи,доста по-рано и да си спестим доста главоболия и тревоги.Но така е устроен човекът,винаги да иска това ,което не може ,да има и да отхвърля това,което му се предлага,докато не разбере,че всъщност,винаги е имал , това към което се е стремил!


_________________



When people ask me if I went to film school I tell them, 'no, I went to films.'
Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите