You are not connected. Please login or register

Кастинги

Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Кастинги on Сря Авг 10, 2011 9:09 am

В тази тема ще се проведат кастингите за ролите във филма "Тишината се пропуква". Знаете как става, а ако сте все още новак във форума и се сте изпуснали предишните, ето [You must be registered and logged in to see this link.] може да видите как са протекли те и да вземете пример.

Надявам се този път да има човек за всяка роля. В противен случай, останалите поемат общо героя. Освен това, дори да не сте избрани за ролята, ще има заместници на главните актьори, т.е. ако им се наложи да отсъстват, вие ще заемете мястото им.

Това е, желая ви късмет. Имате време до 21 август. Малко по-късно Тобаяс ще пусне характеристиките.


_________________



When people ask me if I went to film school I tell them, 'no, I went to films.'
Вижте профила на потребителя

2 Re: Кастинги on Сря Авг 10, 2011 9:59 am

Тобаяс Гасп

avatar
paperback writer
Коули е млад и симпатичен. Горе-долу това са впечатленията, които прави на хората. Липсва му амбицията на хората на неговата възраст да завладее света с таланти или гениални идеи. Придизвиква учудване на местните жители, когато пристига в малкото градче - обикновено хората бягаха от него, а не идваха направо от Ню Йорк. Но Коули така и не успява да свикне със забързания живот на големия град. Не иска много от живота, премирява се с това, което има. Търси спокойствие и уют, макар че има някаква авантюристична жилка в него - просто никога не е знаел как да я използва. Умее да се шегува със себе си толкова добре, колкото и с околните и може би затова бързо печели положителни точки в очите на другите.

Йоланта е екзотична и мистериозна. Когато хората я видят, си мислят, че е излязла като от някой филм за шамани или далечни племена - движи се някак странно, сякаш изпълнява ритуален танц, а и винаги е окичена с толкова много и различни аксесоари, че окото едва ги обхожда всичките. Не е от приказливите и не разбира чувството за хумор; държи се дистанцирано от всичко, сякаш е живяла на някакъв самотен остров и за пръв път попада сред цивилизацията. Разбира се, това не е така, но тя не вярва на машините и се стреми да не ги използва. Предпочита да живее по примитивно и не се страхува да си изцапа ръцете с работа, от което и са така загрубели. Много е трудно да я излъжеш, може би защото през цялото време те следи с очи и всяко твое движение или мимика не остават скрити от зоркия й поглед.

Филипе е приятелят-мечта. Той е тук откакто се помни и именно затова му е трудно си намери компания - славата на баща му е известна на всички в града и обикновено родителите казваха на децата си "Не искам да си играеш с него", когато го видеха, така че той прекара самотно детство, въпреки че имаше още двама братя и три сестри. Но това не го пречупи. Понякога му се искаше да напусне градчето, но така и не му достигна смелост, за да го направи. Вместо това се хвана да разнася вестници, а след това и пици. Работеше упорито за заплатата си и в крайна сметка получи малко повишение. Когато Коули пристига в града и постъпва на работа като разносвач на пици, Филипе бързо открива в него приятел, при това който не се интересува от хорските приказки. Филипе е верен и паметлив, понякога е се поддава трудно на обеждения, но е готов на всичко за приятелите си.

Силвия е книжен плъх. Като единствено дете в семейството, е нормално мечтите на родителите да се съсредоточени именно в нея. Така че тя прекарва почти целия си живот в упорито учене и тъй като това не се приема добре сред връстниците й, през останалото време се развлича с художествена литература. Понякога самата тя прави опити да пише, но е твърде неуверена и не покзва творбите си на никого. Тя е плаха и тиха и е на върха на щастието, когато Коули започва да й обръща внимание - нещо, което й се е случвало само веднъж преди това. Нещата потръгват и единственото, което тя не харесва у него, е приятелят му Филипе, но Силвия не е от типа момичета, които ще го направят на въпрос, затова поняса мълчаливо компанията му.

Надявам се да се намерят хора, които да изградят и Панаира, но ако това не стане, поне ще имате представа за най-основните атракции в него. Те като цяло трябва да са по-мистични и ще ви оставя да ги разработите; може ви ще ви кажа едно-две неща на лично, но иначе...

Стоунър - Неформален лидер и ръководител на Панаира. Стоунър има хитра усмивка, която създава впечатлението за нечисти помисли, но никой не може да каже какво му се върти в главата. Очите му са с различен свят, което доста стряска събеседниците му извън пределите на Панаира.

Астория Левински - Има доста смесена кръв и в крайна сметка никой не може да каже с точност какъв е произхода й, дори може би самата тя. Гледа на карти, на ръце и на всички познати начини, които може да се сетите. Тя е най-близкият съдружник на Стоунър и знае най-мрачните му тайни, защото е с него от самото начало, преди още Панаира да бъде създаден.

Барбара и Стейси - Близначките-акробатки, без които един панаир не може. Барбара и Стейси, звучи като че са дошли прано от Малибу, нали? В действителност са сирачета и са прибрани от Астория, когато са на много малки. Момичета изпълняват в синхрон почти всичко, дори мислите им текат едновременно, затова постоянно се допълват една друга, когато говорят.

Флок - Гълтачът на огън. Флок е дребен и подвижен. Тялото му е осеяно с белези, но дали всички се дължат на близките му отношения с огъня, само той може да каже. Въпреки всичко притежава неповторим чар и успява да умае дамите в публиката с дръзките си изпълнения и поведение.

Освен това, искам да кажа да не се притеснявате, че е малко мъгляво. Когато актьорите бъдат избрани, ще изпратя лично съобщение на всеки с още малко допълнителни неща по героите. Например Йоланта ще знае защо е напуснала градчето и какво е правила през това време, но другите няма и тепърва ще го откриват. Мисля, че ще се получи много по-реалистично.
Също така ще ви дам малко допълнителна информация за самото градче, Панаира и други такива подробности, на които да се опрете.

И благодаря, че избрахте "Тишината". Пожелавам ви успех.

Вижте профила на потребителя

3 Re: Кастинги on Сря Авг 10, 2011 11:15 am

Анета Диабло

avatar
El Aliento del Diablo
Кастинг за ролята на Силвия.

Отново застанах пред залата, в която щеше да се проведе кастинга. Този път наистина се надявах да спечеля ролята, която бях избрала. Макар, че миналия път не успях това не ме разочарова напротив, надъха ме още повече. Просто не се бях справила блестящо както Скарлет. Пристъпих на малката сцена и започнах:



Силвия четеше любимата си книга за пореден път. Люлеещия се стол, на който бе седнала жално изскърцваше от време на време под теглото на момичето. Не, че бе тежка, просто стола беше доста стар. Беше странно в библиотека да има люлеещи се столове, но не само това бе странно в този град. Госпожа Симка, мистериозната жена наричана от много вещица бе починала на скоро. Говореше се, че дъщеря й се е завърнала вероятно за да оправи документите по завещанието и може би да се нанесе в къщата на майка си. Коули не бе казал нищо на Силвия, но тя знаеше, че изпитва известен интерес към новодошлата или по-скоро завърналата се... Това не й харесваше, никак даже. Бе учила години наред толкова усърдно, че ако знаеха със сигурност биха я приели в Хардвард или Йейл, а може би и в Дартмут. След това Коули видя в нея нещо повече от "просто приятели" макар, че това й се бе случвало само веднъж. Поради това, че бе умна и начетена приятелите й се брояха на пръстите на едната й ръка. Не, тя нямаше да позволи на някаква си мистериозна жена, която дори не бе виждала да й отнеме Коули. Може й да не изглеждаше...да беше такава, но щеше да защитава това, което имаше. Чувствата й в момента бяха доста противоречиви и самата тя се чувстваше като бомба със закъснител. Извади тетрадката от раницата си и набързо надраска няколко реда в нея. Когато емоциите й бяха прекалено бурни Силвия винаги пишеше по някой стих, просто за да запечата тези мисли в главата си.
Силвия погледна часовника и разбра, че вече е късно. Остави книгата на лавицата от, която я бе взела пожела на библиотекарката лека вечер и се запъти към дома си в тъмната вечер.

Приключих с рецитирането, поклоних се и отдъхвайки си излязох на вън запътвайки се право към вкъщи където щях да се моля да получа ролята.


П.П. Надявам се няма проблем, че съм писала в 3-то лице, но характеристиките яха доста по-трудни от предишния път и ми беше по-лесно в това лице. Също така се извинявам ако има проблем, че съм добавяла някой свой неща в героя.


_________________



I love him, oh yes i do. He's for me, not for you. And if by chance you take my place, ill take my fist and smash you face....
Вижте профила на потребителя

4 Re: Кастинги on Сря Авг 10, 2011 7:31 pm

Кастинг за ролята на Астория Левински

Първият ми кастинг. Надявах се да получа ролята и да изгрея с този филм. Но и за това имаше време. Щом влязох в залата стомахът ми се сви и исках веднага да върна, но краката не ме слушаха. Помислих си 'Защо ли да се излагам и да си ходя, а не покажа на какво съм способна?'. Но това определено не ми бе достатъчно окуражаващо. Въздъхнах тежко, но се стегнах. Бавно тръгнах напред и сякаш за миг се озовах на сцената. В ума ми минаваха всякакви мисли от типа на 'Искам да сляза от сцената!' или 'О, мисля, че съм объркала мястото!', но останах закована на място, но скоро реших, че трябва да започна, колкото и нервно да ми беше.

Близначките ги нямаше. Първата ми мисъл беше точно за тях, когато се събуждах. Вече не бяха толкова малки, но просто не спираха да дивеят. Станах от леглото и след като се приведох в нормалния си вид, излязох от караваната. Миналата вечер бяхме пристигнали в града и днес вече щеше да е отворено за всички.
- Барбара, Стейси! - извиках, поглеждайки ги с укорителен, но несериозен поглед.
Двете близначки упражняваха сложни номера, които лесно можеха да се отразят на здравето им. Много мразех да правят така, просто ме плашеше.


Извиках на нищото, и то силно, което меко казано ме изплаши. Но все пак продължих смело напред, колкото и трудно да ми беше заради притеснението, плъзнало по цялото ми тяло.

Очевидно се бях оспала, защото вече всички бяха станали. Разбира се, погледът ми първо се беше спрял на двете момичета, но не след дълго забелязах всички други - винаги така усмихнати и щастлив, когато сме пристигнали в нов град и скоро ще отворим врати. Чувството не можеше да се опише с думи - влизаш в палатката и след малко някой идва, а ти му гледаш на карти, на чаени листенца, на ръка и на куп други места.

В един момент си казах 'Стига толкова!' и този път краката ме послушаха. Поклоних се и веднага слязох от сцената. Знаех, че не беше достатъчно и че никога нямаше да получа първата роля, на която бях заложила толкова много, но трябваше да опитам - нещо ме зовеше.

P.S. Все още явно никой не се е пробвал за централните герои, но все пак реших да се пробвам за епизодичен. Не знам дали ще преставлява проблем...

Вижте профила на потребителя

5 Re: Кастинги on Съб Авг 13, 2011 9:16 am

Е ,ето го и денят ,в който най-сетне се реших да се явя на кастинг.Изборът ми беше труден и в крайна сметка реших да не кандидатствам за главна роля.Спрях вниманието си върху гълтача на огън - Флок.Първо защото е щур ,тайнствен и голям флиртаджия и второ ,защото по тези неща много си приличаме.Е ,бях малко по-висок от колкото трябваше ,но...каквото сабя покаже.
Повикаха ме вътре.

Събудих се от силното крещене на петела.Изправих се рязко ,знаех че няма време за бавене.Днес бе денят на панаира.Бързо се приготвих и излязох навън.Всички се бяха облекли за панаира ,разгряваха и правеха последни репетиции.
Настъпи часът и всички заехме местата си.Започнаха да прииждах хора и аз запалих факлата си.Неколцина се събраха покрай мен и аз метнах факлата във въздуха и отпих от уискито си ,като задържах последната глътка в устата си.Когато факлата започна да пада я улових ,паднах на коляно ,насочих факлата и изпръсках уискито към нея.Получи се голям огнен облак.
Чувах само аплодисментите.Поклоних се и оставих факлата.Взех по три въжена във всяка ръка към чиито краища са прикрепени огнени кълба.Започнах да ги въртя на къде ли не.
Отидох до една тъмнокоса дама и я хванах за ръката.Личеше си че е срамежлива.
-Няма страшно довери ми се.-казах й и й намигнах.
Донесоха една голяма плоскост ,за която оковах дамата.Отидох на петнадесетина метра.Завързах си очите с парцал и ми подадоха един лък.Насочих го напред.Подадоха ми една горяща стрела и я изстрелях ,после още една ,и още една и още една.Съответно когато махнах превръзката от очите си стрелите бяха попаднали точно където трябваше.От двете страни на кръста на дамата ,между краката й и точно над главата й.Отидох до нея махнах й оковите и я поведох към средата на сцената.Завъртях я и двамата се поклонихме след това я ескортирах до мястото й.
Дойде време и за коронния ми номер.Не случайно ме наричаха Флок - гълтачът на огън.Отново взех факлата си и заех същата позиция както за първия си номер.Вдигнах факлата над главата си ,погледнах към нея и бавно започнах да я спускам към устата си.Лапнах факлата и я задържах за около десетина секунди.После бавно я издърпах ,тя още гореше.Поклоних се за последен път.


Приключих ,поклоних се и излязох.

Вижте профила на потребителя

6 Re: Кастинги on Чет Авг 18, 2011 6:48 pm

(превъплъщение на Филипе)
Умерените крачки на Брай уверено закънтяха в помещението, оповестявайки пристигането му на сцената. Вниманието му бе предоставено, като по поръчка, още щом насъбра достатъчно смелост да влезе. Както всеки път и сега не беше по.различно. Адреналинът кипеше в кръвта му и сякаш всеки миг щеше да излезе от вените. Реплика след реплика се въртяха и преповтаряха в съзнанието на русокосия мъж и той умишлено ги държеше там, за да не се смесят с други нежелани за ситуацията образи. И без друго не искаше да знае за впечатленията на журито, защото без тръпката нямаше да я има и добрата игра.
Брай пристъпи напред, прокашля се,за да изравни доколкото може тембъра си, сетне поразхлаби леко яката на ризата си, за да му е по-свободно и постави своето начало…

Чу се звънчето, окачено на входната врата на пицарията, оповестяващо новодошлите посетители. Още с влизането си, Фил долови аромата на прясна пица, който тук бе незаменим с нищо друго. Чудно как от известно време насам си заобича работата повече от който и да е друг разносвач на пици. А ето я и причината за това…
- Филипе! – възкликна Коули и помаха леко на своя приятел. Заразната му усмивка отново спонтанно се разля върху устните на Филипе и той пристъпи доволно напред. Колкото и време да бе отминало от запознанството му с Коули, с всеки изминал ден Филипе намираше по нещо ново, нещо различно у него, което го караше да се чувства истински късметлия. Късметлия, че има такъв приятел. Въпреки самотното си детство, през което фил бе само страничен наблюдател на многото играещи си деца, изпълващи със смях детската площадка, сега не съжаляваше за нищо. Сега бе неописуемо благодарен затова, че има истински приятел. Това е, което искаше и което някога бе искал. Не си мечтаеше да цяла партида от разносвачи на вестници, които да го влачат всекидневно по баровете и да го карат да пие тежък алкохол. Искаше му се просто да има някой, с който да се засмее поне веднъж, да си говори напълно обикновени неща, свързани с ежедневието или разни градски събития, като скорошния панаир. Все общи и простички неща, но изпълващи душата на човек, правейки го спокоен, оптимистичен, карайки го да гледа единствено напред. Всичко това, целият този позитивен кураж бе внесен в еднообразния му живот от Коули. Филипе му беше безкрайно благодарен и вече напълно бе захвърлил желанието си да се махне от родния си гард. Не че ако го нямаше Коули щеше да го стори, вероятно нямаше, поради недостиг на кураж..но сега Фил спокойно можеше да се похвали, че е добил достатъчно, за да може да се оправи в някоя по-напечена ситуация.
- Какво правиш? Нова поръчка? – запита жизнерадостно, както в последно време и се обърна изцяло към Коули, подпирайки единия си лакът на плота до себе си.
Коули само кимна, което бе достатъчно, в предвид факта, че двамата с Филипе се разбираха перфектно и без намесата на думи или срички.
- Мм, изглежда напоследък има много работа. За мен има ли? Иска ми се да помогна. – попита в готовност Филипе и леко протри пръсти един в друг – късметлийския му номер, който винаги разсмиваше Коули.
- Фил, спри да мислиш само за другите и помисли малко за себе си..Днес имаш почивен ден. – засмя се Коули, а думите му прозвучаха все така непринудено и вярно, че кой ли би се усъмнил в истинността им.
- Да, прав си…както винаги. – засмя се в отговор и се зачуди, дали в такъв случай да не остане и да си поръча питие. Мисълта за това обаче мигом бе прекъсната от гласа на Коули, както и всички други.
- Ей, ей, ей! Спри! – извика ненадейно, сочейки с пръст някъде зад Фил и той се обърна с неразбиращ поглед, за да види какво става. Докато го направи Коули вече бе изфучал пред входната врата, а Фил просто го последва, с набързо взетото решение, че не бива да губи време в размисъл. Всичко се бе случило твърде бързо, за да може някой да реагира така адекватно, както правеха по принцип героите от екшън филмите. Филипе така и не можеше да осъзнае случката, до момента, в който не проследи пътя на широко отворените и изпъкнали очи на Коули. А те водеха към един минибус, паркиран точно до мотора, с който Коули разнасяше поръчките до домовете.
- Какво…? – и още преди да е завършил въпроса си, съзря местещата се тъмна фигура, която най-безметежно и необезпокоявано пренесе и последните пици оставени на мотора, в багажника на минибуса. Това значеше….кражба!
- Ти! Спри! Спри там, чуваш ли? – междувременно виковете на Коули се оказаха неуспешен опит да спаси откраднатите пици.
Секунда по-късно двигателят на превозното средство изръмжа тъкмо, сякаш издаваше вид подигравателен смях. Коули се бе отказал от викането и се бе придвижил неузнаваемо бързо до мотора си, решен да тръгне след крадеца на пици. Само че лошия изглежда вече бе преосмислил подобен вариант на нещата и бе повредил мотора му.
- Хайде, хайде…Тръгвай! – нареждаше упорито Коули, докато от друга страна пък Филипе бе стигнал навреме, за да види номера на минибуса. Това беше достатъчно. Той мигновено се запечата в паметта му и момчето се запъти към твоя приятел.
- Пиците…Не трябваше да ги оставям… - Коули привидно бе объркан кака за толкова кратко време някой се бе захванал със странната задача за краде нечии пици, но пък с право се тревожеше, защото това преспокойно би му коствало работата.
- Не се обвинявай, всичко ще се подреди. Ще го хванем! – рече Фил с пълна увереност, а думите му прозвучаха така убедително, че самият той не можа да повярва…сякаш бяха дело на Коули, а не негово. Но рано или късно трябваше някак си да му се отплати за всичко..като приятел. И ето че настъпи този ден, когато бе ред на Филипе да даде кураж на Коули.
С една кратка пауза, през която двамата си разменяха обeщаващи погледи, Фил продължи..
- 4671RE – изстреля в рамките на една секунда и се усмихна обещаващо към отсрещната фигура. Да, останалото бе работа на полицията. Щяха да заловят крадеца и всичко с Коули щеше да е наред.


Както всеки път, Брай си бе поставил за цел да даде всичко от себе си, но се бе поувлякъл и на моменти бе импровизирал, оставяйки всичко в ръцете на въображението си. В крайна сметка това беше неговото изпълнение и искаше да даде нещо от себе си. Последва общоприетият поклон и Елиът с усмивка напуска залата, отстъпвайки я на следващия.

Вижте профила на потребителя

7 Re: Кастинги on Чет Авг 18, 2011 7:59 pm

Не исках да бъда добра.Живеех,за да бъда брилянтна
Когато пристъпи в стаята,усмивката на Марион се разшири.Защото знаеше,че ако Йоланта беше истинска,щеше да бъде най-добрата й приятелка,огледалото,в което щеше да вижда себе си всеки ден.И беше сигурна,че не е толкова трудно да бъдеш другото си аз.

„Намирам се в стая на жрица”,помисли си ужасено Коули,пристъпвайки в огромния хол.Преди,когато госпожа Симка живееше тук,той почти не виждаше светлина да идва от това място.А сега,сега бе оцветено в толкова много тонове,че не знаеше на къде да погледне първо-лампите бяха покрити с разноцветни шалове и излъчваха мътна светлина;големият полюлей на тавана беше изключен,а наместо това целият под бе осеян със свещи.Диванът и креслата бяха отрупани с всевъзможни предмети,като се поченеше от спукана футболна топка до някакъв дървен слон,който стърчеше над всичко друго.
-Да?-нечий глас го извади от унеса му.Осъзна,че беше влязъл напълно неканен,но отворената врата го беше приканила.Той се обърна с намерението да се извини и да си плюе на петите,но остана закован на място.Пред него стоеше жена,покрита само с някаква коприна роба,която не стигаше и до средата на бедрата й.Имаше черна лъскава коса,сега свободно спусната,но скрита под ярко жълт шал.Кожата й беше придобила красив загар и контрастираше с ярките цветове,в които бяха облеклото и гривните й,намиращи се на китките и глезените й.Гледаше го с големите си черни очи,така сякаш беше изключително интересен,но въпреки това не се усмихваше.
Направи няколко крачки към него и Коули се вцепени от ужас.Въпреки това тя го подмина и той видя,че е само малко по-ниска от него,но беше изключително слаба за височината си.Момичето седна на килима,близо до свещите и скръсти крака под себе си.После го погледна отново и този път Коули можеше да се закълне,че за момент е видял ъгълчетата на устата й да се извиват.
-Харесва ли ти?-попита го тя и на него му се стори,че гласът й е магически-Майка ми никога не би одобрила.
Това като че ли го извади от унеса му и той усети,че вече може да се движи съвсем свободно.Споменът за госпожа Симка му напомни и защо точно беше дошъл.
-Красиво е-призна съвсем тихо.Беше му трудно да откъсне очи от момичето пред него,която сега бе сключила ръце пред гърдите си.
-Да,и аз така мисля-отвърна тя отнесено.За момент на Коули му се стори,че не говори на него,но очите й го гледаха втренчено.
-Ами..-започна момчето с тих тон-Аз съм Коули и съм тук заради....
Тя му махна с ръка.
-Не ми трябва да знам-прекъсна го-Важното е,че си тук.
Той се вторачи в нея.Стори му се,че не е чул правилно думите й.
-Моля?
Момичето се разсмя.
-Аз съм Йоланта-призна му,вече се усмихваше леко,някак прекалено загадъчно.Позата й си оставаше все същата,но гласът й се променяше -И свещите ми усещат присъствието ти.Щом не изгасват,значи те харесват.На мен това ми е достатъчно.
Коули кимна,сякаш наистина разбира.Помисли си,че Йоланта е луда.
-Шегуваш се,нали?-попита той объркано,като се стараеше да се усмихва нехайно.Не искаше да изглежда прекалено притеснен от това,което му говореше непознатата.
-Сериозна съм-отвърна му,въпреки че полу-усмивката не слизаше от устните й.Изведнъж се смръщи и Коули си помисли,че черните й очи просветват някак зловещо.
-Извинявай тогава.
Смехът й изпълни помещението.Момчето потръпна.
-Ти май не си много умен ,а,Коули?-каза му тя,със смесица от присмех и съжаление.-Все едно,бих казала,че малко ме отегчаваш.Можеш да останеш докато свещите изгорят,но аз ти предлагам да си ходиш....сега,например.-добави,докато гледаше към прозореца зад гърба си.
Когато Коули напусна къщата,колкото стреснат,толкова и развълнуван,Йоланта само се усмихна леко на отдалечаващата фигура.Изправи се бавно и като започна да си тананака,продължи разсеяно да разхвърля стаята.Защото усещаше,че той ще се върне съвсем скоро.



Вижте профила на потребителя

8 Re: Кастинги on Нед Авг 21, 2011 11:32 pm

Marcel

avatar
guilty conscience
Чувстваше се ужасно. Един поглед към него беше достатъчен, за да разбереш, че челото му гори и го тресе. Въпреки това продължаваше да чака своя ред, без дори да вдигне поглед от сценария. И макар че никой не можеше да предположи колко точно са объркани мислите му, всеки инстинктивно долавяше, че е на ръба, затова и не го заговориха през цялото време. Тълпата бавно намаляваше, а Марсел се чудеше кога най-сетне ще дойде неговият ред.

Когато накрая го извикаха, в залата не бяха останали много хора. Те изпратиха на Марсел по един съчувстваш поглед, който можеше да значи: Добре, че не съм на твое място или Никога няма да получиш ролята в този вид. Все едно. Той си заповяда да не повръща. Трябваше да издържи само известно време...

- Марсел Пинен за ролята на Коули Уайлд - каза той на групата хора, които щяха да го гледа - повечето бяха продуценти, сценаристи и самият режисьор, както и още няколко души, обвързани с проекта.

Марсел си пое дълбоко въздух и усети неприятно бълбукане в стомаха си. Все пак щеше да опита това, което бе намислил.

Сви пръстите си на една ръка, без палеца. Вдигна я бавно...

... в онзи жест, който означаваше "аз съм стопаджия". Не се съмняваше, че ще му се усмихне късметът - будеше доверие у хората, а и тук, на магистралата, все ще се намери някой, който да спре. Това се случи след няколко минути - стар, синкав автомобил, модел Форд - класика, каза си Коули - отби и привлекателна жена на средна възраст му махна да се качи. Коули не чака втора подкана.
- Благодаря - каза той на жената, когато влезе. - Аз съм Коули.
- Приятно ми е, Коули. Аз съм Саманта - тя му подаде ръка и когато той я стисна, я разтърси енергично.
- Нямате представа колко е трудно да спреш кола в днешно време - продължи той с обичайната си реплика. Това винаги караше шофьорите да се почувстват малко горди от постъпката си.
При Саманта, обаче, нещата явно не стояха така.
- Не ми е нужно - отвърна тя усмихнато. - И моля те, заражи я тая учтива форма, не съм баба ти.
Той се ухили и прие предложението й.
- На къде си тръгнал?
- Всъщност не съм решил още. Ти къде отиваш?
Саманта се засмя.
- Отивам при майка си в Бъфало. А ти звучиш като някаква откачалка. Нали не смяташ да ме убиеш?
- Не, госпожо - отвърна смирено другия и двамата избухнаха в смях. Коули си помисли, че Саманта има е очарователна, макар че имаше нещо... не можеше да го определи точно, но тя като че ли постоянно го поглеждаше с крайчеца на окото си, въпреки че звучеше толкова непринудено.
- И това ли е планът ти?
- Нямам план. Просто си събрах нещата и тръгнах, но нямам достатъчно пари или кола, за да пътувам нормално. Мога да платя половината бензин - допълни припряно, защото хората не обичат да знаят, че ти правят безплатни услуги.
- Остави това - каза Саманта и запали цигара. Шофираше умело, може би най-добре от всички жени, в които коли се бе качвал. - Защо бягаш?
- Вероятно ще ти се стори странно, но... Ню Йорк е прекалено тесен за мен. Не, нямам предвид географски, но... Чувствам се твърде притиснат от шумотевицата, мръсотията и навалицата. Все едно не е останало място за мен. Затова напуснах работа и без да мога да остана и секунда повече, тръгнах.
Тя кимна, макар че Коули нямаше как да узнае дали го разбира.
- И все пак какво смяташ да правиш по-нататък?
- Ще се установя някъде, в градче, което ми е по вкуса и ще продължа от там, откъдето спрях. Няма да ми е много трудно, поне така се надявам.
- Ами успех тогава. Дано го намериш това твое градче.
- Не се и съмнявам.

Вижте профила на потребителя

Sponsored content


Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите