You are not connected. Please login or register

Улици, студени като Чикаго

Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Улици, студени като Чикаго on Нед Юли 31, 2011 7:00 pm

Улици, студени като Чикаго

по сценарий на Айзък Антоний

с участието на
Скарлет Резеда в ролята на Диана
Стивън О'Конър в ролята на Джак
Александра Даймънт в ролята на Елиза
Виктория Арчибалд в ролята на Каролайн

Елиза
Пристигнах пред дома на Диана, сама не знаех какво правя тук, но не можех да продължавам по този начин. Знаех какво чувства чак към нея, въпреки че бяхме сгодени. Почуках и зачаках да ми отвори. Не чаках дълго, Диана излезе и отвори устата си да каже нещо, после я затвори.
- Знам, че съм последния човек, който очакваш, но може ли да поговорим - казах и влязох. Тя само повдигна раменете си. Къщата ѝ бе приятна, покани ме да седна и ми предложи чай като на гост, но аз не се чувствах така - бях по-скоро натрапница.
- Знам,че още имаш чувства към Джак - тя отново се опита да каже нещо, но аз я прекъснах: - Моля те, не отричай, знам го - казах спокойно. Взех чашата си и отпих от нея, гледайки в Диана.
- Знам също колко ти е неудобно сега да говорим за това, но трябва да се изясним. Аз не съм глупачка, за каквато може би ме смятате и двамата, знам, че продължавате да се виждате. Тук съм за да те помоля това да спре. Съвсем скоро той ще стане мой съпруг, остави го да бъде щастлив. - Усетих как в последните няколко изречения тонът ми се беше повишил с октава и гласът ми трепереше, трябваше да се успокоя. Погледнах към Диана. Откакто бях дошла, не каза и дума, не че я оставих да говори,затова млъкнах - исках да чуя дали щеше да отрече очевидното.

Диана
Тъкмо правех чая си, когато се позвъни на вратата. Може би част от мен копнееше да види Джак, а друга се молеше да не е той. Разтрепервах се всеки път, щом го срещнех. Прималяваше ми, съзнанието ми се замъгляваше, действията и думите ми ставаха повече от неадекватни ... С никого не ми се беше случвало преди - та аз съм Диана. Нося име на воин и съм воин. Никой не можеше да ме покоси, никой освен Джак. Отворих вратата с лек трепет, а гостът бе повече от неочакван. Опитах се да прикрия изненадата си и се облегнах на вратата, чакайки Елиза да заговори. Попита ме дали може да влезе, повдигнах рамене и се дръпнах от вратата.
- Искаш ли чай? - Попитах я, влизайки към кухнята, но тя отказа. Е, поне бях любезна, никой не можеше да го отрече. Седнах на фотьойла си, а тя - на дивана. Кръстосах крака и я чаках да заговори. На няколко пъти се опитах да я прекъсна, но така и не го направих. Изчаках я да довърши, после проговорих :
- Аз не знам какво очакваш от мен. Ще отрека, да. Не се виждам с Джак по този начин, по който ти го приемаш, но не се чувствам длъжна да ти давам каквито и да било обяснения. Отдавна съм го оставила на мира, не се притеснявай за това. Той свободата отдавна си я има, всъщност не помня някога да се е чувствал ангажиран с когото и каквото и да било. Всеки има правото да бъде щастлив, но се лаская, че ме надценяваш малко дотолкова, че да смяташ, че съм способна да отнема нечие щастие. Не се притеснявай, ако Джак искаше да бъде с мен, с теб изобщо нямаше да водим този разговор.
Бях хладнокръвна и безизразна отвън, но отвътре цялата се тресях, като че някакво природно бедствие бушуваше в мен, но нямаше да му позволя да излезе. Не промених нито държанието, нито тона си. Не позволих да сълзите да бликнат от очите ми, просто запалих цигара. Че какво очакваше тя? Да, обичах Джак. Обичах го с цялото си същество, ала не можех да направя нищо, щом той не споделяше чувствата ми.

Елиза
Диана, разбира се, отрече, но какво очаквах - да каже "Да, виждаме се и ти няма да ни спреш"? Щеше да е прекалено, а тя бе уморена. Даже в момента, аз, момичето, което винаги е търпяло, бях по-неуравновесената, бях готова да изтръгна истината от нея, дори със сила. Да, до такива крайности ме докараха вчерашните му думи.Сякаш още бе пред мен и ми казваше "Диана това, Диана онова". Никога не съм мразела, но в момента изпитвах омраза към нея,защото ме лъжеше, бях убедена. И тъкмо щях да я поставя на тясно с следващите си думи, когато се задумка по вратата. Още по чукането го познах - беше Джак, някога така и на моята врата чукаше. Тя стана, а аз останах на място. Знаех, че ще е ядосан, задето съм тук, но бях готова да се изправя срещу гнева му, стига да успеех да успокоя демоните в себе си.
Забавиха се. какво ли си говореха? Бях любопитна, но беше под достойнството ми да подслушвам. Ами ако чуех нещо, което не искам да знам? Как си определят среща, например.Но нали затова дойдох - за да разбера какво става и има ли още нещо между тях.
Но останах на стола, чакайки ги да дойдат и да се разрази бурята, която Джак носеше в себе си. "Моят непокорен ураган", помислих си с нежност - когато се разразеше, нямаше кой да го спре. Но бе ли наиситна мой?

Джак
В последно време забелязах, че Елиза се държи леко агресивно към мен. Нямах представа защо.
Когато се прибрах днес заварих къщата празна. Елиза я нямаше и се зачудих защо ли не ми е казала нищо. И тогава видях бележката на масата.

"Излизам за няколко часа
не ме търси.
Елиза"

- Знаех си! - процедих през зъби и смачках бележката.
Тя за глупак ли ме мисли?Да не беше оставяла бележка, нямаше да разбера къде е. Не мога да повярвам, че ревнува до такава степен, че да отиде в къщата на друга жена. И не коя да е жена, а Диана. Това не вещаеше нищо добро и ако над града се развихри буря, ще държа отговорни тях двете.
По най-бързия начин се насочих към дома на Диана. През цялото време до там не ми излизаше от главата сцената, в която двете са на кълбо. Надявах се да не се налага да ги разтървавам.
Харесвах Елиза, а и щяхме да се женим. Но първата любов винаги остава най-истинската и остава завинаги. Тази първа любов бе Диана и въпреки, че исках да я накарам да страда заради преживяното, аз още имах чувства към нея.
Пристигнах пред дома на Диана и почуках доста силно по вратата.
- Елиза знам, че си вътре! - изкрещях тъй силно, че ме заболя гърлото.
- Ди, моля те отвори!
Когато Диана отвори, аз продължих:
- Много съжалявам за това. Не знам какво я прихваща. Още веднъж съжалявам искрено. Би ли й казала да дойде? Не искам да те притесняваме с нашите разправии.

Диана
По вратата започна да се блъска. Твърде силно и агресивно бе, скоро разбрах и защо. Джак бе отвън и викаше като обезумял. Славо богу,че дойде, поне щеше да узапти женичката си. Усмихнах се, доволна че ще си я прибере и тръгнах към вратата.
Той ми се извини, а аз го погледнах.
- Ти остави това. Би ли ми обяснил защо ...
Господи, не можех да го изрека. Събрах целия си кураж на света и го казах. Някак бе по-лесно, когато само си мислиш за нещо лошо ... докато не го кажеш, то сякаш не е истина, но ето - дойде мигът на истината.
- Би ли ми обяснил защо женичката ти смята, че се срещаме?
Вероятно тонът ми бе доста арогантен и пълен с неприкрито презрение към ситуацията. Не към Елиза - към ситуацията, ала този път не можах да прикрия емоциите си.

Джак
Диана ми отвори и забелязах, че в очите й проблесна надежда. Или поне така ми изглеждаше. Попита ме защо Елиза смята, че двамата с нея се срещаме.
- Е...ами.. - започнах да пелтеча. - Мисля, че аз съм виновен за това. Виждаш ли, снощи имахме скандал и аз й казах, че ако бях с теб това едва ли щеше да се стане. - Оказа се по-трудно от колкото си мислех да й обясня ситуацията. - Дори не знам от къде го изтърсих. Получи се много неловко и тя буквално откачи. Опита се да ме замери с една чаша. -Диана само ме зяпаше учудено и ми стана още по-неловко. - Виждаш ли сега каква е ситуацията? Тя просто е ревнива. Не знам за кой път ще ти го кажа но... Много съжалявам за постъпката й, а и за моята, с която предизвиках нейната.
Ужас! Ужас! Ужас! Не мога да повярвам какъв глупак се оказах. Имах чувства към нея и те бяха силни. Сгодих се с Елиза, за да накарам Диана да почувства болката ми през четирите дълги години в казармата, в които тя е прекарвала всеки ден с Том...
- Чакай малко! Мой ред е да задам въпроса си. - Поех си дъх и после бавно издишах. - Може би не ми е работа след като съм сгоден,но ти... какво правеше докато бях в казармата, защото много добре си спомням, че не бяхме скъсали, когато заминах?
Възцари се гробна тишина. Учудих се как Елиза още не е дотичала да види какво става.

Диана
Той ми разказваше за скандала, а аз го гледах със зяпнала уста. Не защото не можех да си представя как тя троши порцеланови подноси по него, просто... споменал ме е?! "Ако бях с Диана това никога нямаше да се случи". Цялото ми същество ликуваше в този момент, ала лицето ми не изрази тази радост. Наведох глава и тъкмо щях да се отдръпна с думите "Е,прибери жена си", когато той направи може би най-неочакваното нещо в онзи момент. Погледнах го, погледнах назад - Елиза със сигурност слухтеше, но това не ме интересуваше особено. Затворих вратата и казах:
- Ела.
Заведох го до онази люлка, на която седяхме, когато ми призна чувствата си.
- Помниш ли тази люлка? - Не дочаках отговор. - В продължение на четири години всяка по-топла вечер прекарвах тук, чудейки се дали си жив. Погледни нагоре - небето е светло сега, ала аз всяка вечер гледах към луната и я молех да те закриля. А помниш ли онова кътче в задния двор, където се криехме от света и чертаехме бъдещето си? Пак ми служеше за убежище, ала по-скоро плачех там, скрита от света, попаднала в най-непланираната ситуация...
Почувствах се едновременно толкова силна, но и уязвима. Та той щеше да се жени за друга, а аз се унизявах пред него!Падах, падах ... ала нямаше да заплача. Щях да му кажа всичко, каквото и да му костваше.
- ... А нали си спомняш Том, най-добрият ти приятел? Той беше този, който през цялото време бе до мен, слушаше ме и ме търпеше. Той бе този, който ми вдъхваше кураж да продължа напред, той се молеше с мен да си жив ... И знаеш ли какво стана - молитвите ни се сбъднаха. Минаха четири ужасни години, но ти, Джак се върна. Жив и здрав. Копнеех за една проста прегръдка. Прегръдка, която така и не получих. Но чакай - това не е краят. Четирите години далеч не бяха най-ужасното нещо, което ми се наложи да преживея Джак се върна, ала друг. Друг Джак беше, не онзи, когото за последно видях в най-топлата лятна нощ в живота си ...
Отклоних поглед, за да не срещам неговия, иначе щях да заридая. Господи, колко жалка бях! Но трябваше да му го кажа. Веднъж завинаги той трябваше да разбере.Поех си дъх, събрах смелост и го погледнах:
- Не очаквах да си същия, Джак. Знаех, че войната ще те промени - няма как да е иначе. Не мога и да си представя какъв ужас си изживял. Кълна се, не очаквах да си същия, но трябва да призная - живеех с напразни надежди. Вярвах, че Джак, който оцеля след ужасната война, още ще ме обича.
Почувствах се прекършена. Никога досега не си бях позволявала да проявя слабост. Никога и пред никого. Една сълза ми избяга и се спусна по дясната ми буза, но аз просто се обърнах, ловко я избърсах и залепих фалшивата си усмивка:
- Време е да тръгваш - приятелката ти вероятно се чуди какво става.

Джак
Господи, това е! Това бе моята Диана - Момичето, в което си влюбих. Тъй нежно и крехко от една страна и тъй силно и уверено от друга. Да, това е тя. Най-после свали маската и аз познах моята Диана. Топлина изпълни сърцето ми.
Но...тази Диана за броени мигове отново нахлузи маската на правосъдието. Каза ми, че е по-добре да отида при Елиза и двамата с нея да си вървим.
Тя понечи да стане, но аз я хванах за китката.
- Не! - казах тихо. - Почакай. -Тя отново седна. - Виж, Ди, точно това исках да ми кажеш. Исках онова, което си мислех, че не е вярно и ти ми го доказа. Съжалявам, че те намесих в семейните ни войни с Елиза, но просто не мога да те изтръгна от сърцето си. Не и сега. - Говорех с мек глас. - Не мога да те изтръгна от сърцето си - повторих шепнешком.
Подпрях брадичката й с длан така, че да ме погледне право в очите и да разбере, че казвам истината.
- Не мога - казах отново и просто се случи - беше неизбежно. Копнеех за тази целувка, за топлината, за страстта всеки изминал ден в казармата.
Усетих как една сълза се спусна по бузата на Диана. Маската отново бе свалена. Отдръпнах се бавно. Протегнах ръка и избърсах сълзата й.
- Обичам те! - казах бавно.

Диана
Молех се да каже нещо, ала и да изчезне. Копнеех да ме докосне, поне да се сбогува, ала и твърде много се страхувах. Може би предпочитах да си тръгне. Така и не го правеше, за това аз се изправих. Достатъчно силна бях, че поне да се държа като добра домакиня. Да, щях да го изпратя до дома ми, да се срещне с годеницата си, да се извинят един на друг и да заживеят щастливо ... просто да се махнат. Копнеех да дойде далечния час, в който вече нямаше да съм подвластна на чувствата си към Джак. Само времето можеше да излекува толкова дълбока рана, рана, която някак не исках да заздравее.
Той хвана ръката ми и проговори. С години чаках да го направи, а сега някак не ми се искаше. Трябваше да избягам, да си тръгна, да го прекъсна ... целуна ме. Умопомрачаваща целувка. Целувка, от която честно казано се страхувах. Вече си мислех, че докосне ли ме, ще изгоря, толкова страст и чувства таях у себе си. Борех се да се отдръпна, ала чувствата надделяха над разума в онзи момент. Какво беше това, което се проявяваше в мен? Слабост, да, но имаше и още нещо. Да не би съвестта ми да се пробуждаше? Съвест?! Не помня дали изобщо някога я бях изпитвала.
- Обичам те – прошепна Джак и усетих как цялата сякаш се разбих на милиард парчета. Една сълза се прокрадна по бузата ми, ала той я избърса. Последва още една и още една... вече дори не ги криех, нямах сили за маската си, нямах сили за нищо. Всеки друг път бих се впуснала напред, бих рискувала всичко за любовта си, но сега нещо ме спираше. Дали бе съвестта илипрез годините животът ме бе сломил? Не, не смеех дори да си го помисля, но ... възможно ли бе да ме е грижа за Елиза? Джак ме обичаше ... поне така твърдеше, ако бе вярно, не би бил щастлив с Елиза, не.
- Защо го направи? Да, виновна съм, но трябваше ли да се стига дотук? Какво ще правим сега? Обичам те, Джак, едва ли има смисъл да ти го казвам. Обичам те с цялото си същество, обичам те повече от себе си дори, ала сме обречени. Нашата любов не е създадена за щастие. Не можеш да ... Господи, дори не зная какво трябва да направим в този момент. Познаваш ме, Джак, не съм свикнала да бъда слаба.
Искаше ми се той да не проговори, за да стихне бурята в мен, но знаех че това няма как да стане.
Не трябва да плача, никога пред никого не трябваше да показвам слабост, а вече за втори път ми се случваше, а причината бе една и съща – Джак. Моят вечно невъзможен блян.

Джак
- Още веднъж ще ти го кажа - обичам те и никой не може да ме накара да се чувствам другояче. - Пред никого не съм толкова искрен, освен пред Диана. - Никой не трябва да разбира за това. Все още не. Така че избърши сълзите и бъди силна заради мен. Нищо няма да ни раздели, дори Елиза. Но е още рано да се разкрием. Хайде!
Станах и подканих Диана.
- Да влезем при моята го...при Елиза. Ще стане подозрителна.
Усмихнах се тъй искрено и влюбено, както преди. Не знам как щях да го направя. Не исках нищо повече да застава на пътя ми, този дълъг път към сърцето на Диана. Но пък не исках да наранявам Елиза. Тя бе толкова крехка, но в същото време беше чайник под налягане. Чаровна е и може би за това се сгодих за нея. Но сам чарът не скрепява връзка. Трябва любов...истинска любов. А аз не изпитвах такава към Елиза. Сърцето ми копнееше единствено за Диана.
Ето ни вътре. Наближаваме стаята, в която стоеше Елиза.

Диана
Кимнах, но останах на място за няколко секунди. Нужно ми беше време пак да надяна мястото. Тръгнахме към къщата, доста дистанцирани един от друг. Не можех да повярвам че му се подчинявам, наистина не можех. Може би се чувствах твърде унизена, но и това щеше да приключи. Не исках Елиза да бъде наранена. Наистина не исках, но ролята на втора цигулка далеч не ме привличаше. Влязохме в къщата, а Елиза седеше на дивана и нервничеше.
- Годеникът ти е на лице, можеш да се успокоиш.
Без дори да я поглеждам седнах отново на фотьоила и направих знак на Джак да седне. Погледнах към Елиза - доста я беше разтресло.
- Май всички се нуждаем от ментов чай. - Тръгнах към кухнята. Слава богу, поне за малко се отървах от ужасната атмосфера в гостната ми.

Джак
Диана отиде да направи чай.
- Не мога да повярвам, че се го направила наистина! - изсъсках на Елиза. - Знаеш ли, че до сега трябваше да я утешавам? Как можа така да постъпиш? Та тя ми е приятелка от години, а ти идваш тук и за секунди унищожаваш това приятелство.
Чувствах се гадно, че й държа такъв тон.
- Виж нямам нищо общо с Диана. Всичко свърши, когато се запознах с теб. Но ако продължаваш с тази ревност, връзката ни няма да я бъде. Искам да си наясно с това.
С периферното си зрение забелязах силует. Нямаше кой друг да бъде освен Диана. Тя стоеше там с подноса в ръце.
- Ето го и чая! - възкликнах и Елиза се извърна, за да погледне. Използвах момента и намигнах на Диана в знак, че няма какво да я тревожи.
- Отпусни се - казах без думи, само чрез мърдане на устните си.

Елиза
Бавеха се. Имах чувството, че са минали часове, откакто Джак беше дошъл, но не се появяваше. Толкова ли ми бе ядосан, че желаеше първо да се успокои, преди да дойде? Сърцето ми трепереше, при всеки шум, но те все не идваха. Не можех да се сдържа повече. Станах и се изправих отидох на пръсти до вратата и тогава ги видях да държат ръцете си, после той се наведе и я целуна. Бях готова да ги убия и двамата в този момент. Но се спотаих зад вратата, не можех да чуя думите им, но не беше и нужно, прочетох по устните му думата "обичам те" Беше за нея и аз го знаех. Знаех, че не мога да ѝ имам доверие. Не можех повече да ги гледам как се докосват. Върнах се на дивана. Когато влязоха се усмихнах, все едно нищо не се е случило, но когато Диана отиде за чай и Джак повиши тон, не издържах.
- Какво съм направила, Джак? - каза с невинна усмивка.
- О, сигурна съм, че добре си я утешил - казах присмехулно. Гледаше ме в очите и отричаше, гневът растеше в мен с всяка изминала секунда, с всяка следваща дума.
Погледнах го и казах,като присвих очи:
- Лъжец, как не те е срам, гледаш ме в очите и ме лъжеш. Нямало нищо - започнах да се смея, след малко на очите ми заблестяха сълзи, но не нямаше да ги пролея.
- Видях ви! Или какво ще кажеш, че очите са ми излъгали, че тази целувка е само приятелска.
Видях сянката на Диана, която слушаше разговорът ни, о направо страхотно.
- Диана ела тук, това, което ще кажа се отнася и за теб.
- Аз не искам обич насила, нито ще ти бъда заместник на нея. Разтрогвам годежът ни, вече си свободен. - Станах и ги погледнах.
- Желая ви щастие - казах и напуснах къщата. По пътя към нас, започнах да плача, не трябваше толкова лесно да го пускам, но само аз си знаех колко ме боли. Не исках да съм лъгана, нито втората, вече не. Никога повече!

Диана
- Диана, ела тук - това се отнася и за теб.
Моля? Никой не можеше да ми говори така. Да, болеше я със сигурност, ала сякаш не знаех как се чувства, сякаш не разбирах болката й ... та аз изстрадах моята отчасти защото тя се появи. Погледнах към Джак - със сигурност бе объркан, ала не я последва. Аз го направих. Не зная дали беше правилно в онзи момент, но го направих. Колкото и силна да бе неприязънта ми към Елиза, тя заслужаваше да чуе истината - нещо, от което аз бях лишена.
- Елиза, почакай! - Извиках. Обърна се троснато, но все пак спря.
- Когато по-рано дойде у нас и аз ...
Боже, какво ли й обяснявах? Знаех, че е все тая - мразеше ме и честно казано не ме интересуваше, но дори и да й бях дала някакво обяснение, то тя най-вероятно нямаше да повярва. Безсмислено бе да се правя на жертва, безсмислена бе цялата ситуация.
- Знаеш ли, все тая. Просто ...
Какво ли й обяснявах. Страданията й бяха по моя вина, тя не му вярваше, постоянно е имала някакви нервни изблици ... това не е било истинска връзка, но как да й го обясня. Знаех, че страда, но далеч не бе по моя вина - това също нямаше да й кажа. Защо изобщо тръгнах след нея?
- Както и да е.
Обърнах се и тръгнах към задния двор на къщата. Не ми се искаше да влизам вътре в онзи момент.

Елиза
Вървях и плачех, когато Диана ме настигна - защо го беше направила си остана тайна. Тя запелтечи, сякаш искаше да каже нещо, но то си остана недоизречено. Дълго гледах след нея, гледах как се отдалечава. Чудех се дали да я последвам и наистина ли искам да знам това, което ще ми каже - поредната доза лъжи. Не не ме интересуваше вече нищо. Не тръгнах, исках... но краката ми отказваха да помръднах. Седнах насред пътя и започнах да си мисля. Пред очите ми премина първата среща с Джак, първата целувка, първото "обичам те", което сега разбирах, че е било лъжа. Болеше ме, само аз си знаех колко, но поне не плачех. Не можех, очите ми бяха пресъхнали, а как имах нужда от утехата на сълзите...

Джак
Бях ядосан, но пред гневните изблици на Елиза се чувствах като малко детенце, което е направило беля.
Тя изля целия си гняв върху мен. Не я виня, рано или късно това щеше да стане - връзката ни нямаше бъдеще.
Тя просто се врътна и си отиде. Чувствах се ужасно,но някак си ми олекна, че всичко това свърши. Нямаше смисъл да продължаваме с лъжите и да се нараняваме.
Незнайно пък защо Диана се втурна след нея. Аз останах със отворена уста. Нямах думи, с които да опиша случилото се.
Диана не се върна.В идях я на задния двор. Тръгнах натам, но за миг се запрях. Ами ако иска да е сама? По-добре да я оставя за малко.
Затичах се към портата без дори да казвам дума на Диана.
Излязох на шосето и само чух скърцане на гуми. А след това усетих оста болка в таза.

Каролайн
Времето си минаваше, ден след ден, седмица подир седмица, но Том така и не си правеше труда да ме забележи. Колко хиляди сълзи пролях заради него, без да има смисъл, без дори да заслужа едно "здравей". Беше заслепен, да, разбирах го... обичаше
Диана, толкова силно, колкото и аз него. Не таях лоши чувства към момичето, напротив, беше приятна, просто понякога ми идваше да хвърля един камък с надпис "Аз съм тук" по Том, но и това сигуно нямаше да подейства...
Получавах какви ли не съвети от приятели .. "Остави го, не струва", "Можеш и по-добре", "Излез малко навън, стига си мислила за този"... Просто те бяха като жужукащи мушици в сравнение с гласа, който ми заповядваше да се боря за момчето, което обичам. В крайна сметка излязох.... да, оставх се на течението с надеждата да забравя Том. Вървях по улицата улисано и не забелязвах никого, просто ходех, но не с моето тяло, докато на отсрещното платно не стана нещо...скърцане на гуми, клаксони и вик. Обърнах се инстинктивно и видях мъж.. лежеше неподвижно, сякаш беше мъртъв. Наоколо нямаше никого, затова изтичах при него.
- По дяволите! - Познавах го, това беше най-добрия приятел на Том - Джак... Набрах 911 и с треперещ глас изрекох името на улицата.
Повдигнах главата на Джак, за да не се задуши с кръвта прииждаща в гърлото му.
- Добре ли си, кажи нещо, моля те - казах едва -едва. Не беше ми се случвало такова нещо и нямах никаква идея какво да правя, докато дойде линейката.
- Само се дръж, чу ли - опитвах се да го повдигна ,но не можех, имах чувството, че всеки момент щях да рухна.
Огледах се наоколо - шофьора на колата беше офейкал, нямаше и следа от него, в суматохата дори не успях да видя накъде отиде.

Джак
Усещането от нестихващата болка бе неописуемо. Тя бързо се разпространи по цялото ми тяло.
Изведнъж се появи руса, добре оформена жена, може би по-малка от мен, която повдигна главата ми и я постави на скута си. Всичко ми се замъгли изведнъж. Чувах само треперещият глас на русокосата, която се обаждаше на бърза помощ.
- Хей... б-благодаря ти за помощта. - Погледнах нагоре и зрението ми се избистри. Усмихнах се и после изкашлях малко кръв.
- Съжалявам - извиних се. - Надявам се да не те ужасявам в момента.
Отново се изкашлях.
В далечината започнаха да кънтят сирени, които се засилваха с всяка секунда.

Каролайн
Най-сетне сирените на линейката разкъсаха тишината, не беше много близо, но все пак вече бях по-спокойна.
- Не се безпокой за мен, ти си блъснатия от кола - опитах се да се усмихна, но се получи гримаса на тревога и притеснение.
Джак кашляше ужасно и губеше кръв, щеше да се оправи, просто го знаех, той беше силен, нямаше да допусне една кола да съсипе живота му. Както винаги се притесняваше повече за другите, отколкото за себе си.
-Всичко ще е наред, линейката идва - Надявах се да го успокоя, трябваше да му говоря, да не му позволявам да заспи.Н е знаех дали въобще ме помни, бяхме се запознали на един рожден ден, но явно аз го познавах по-добре.
- Хей, можеш ли да движиш краката си? Да видим има ли нещо счупено. - Помогнах му да повдигне десния си крак, който явно беше наред. Беше облекчение, радвах се, че няма счупено. Нямаше и три минути и линейката спря от лявата ни страна....

Джак
Болката беше силна, но някак си ми беше олекнало от думите на... Каро...Каролайн. Май така се казваше. Имах късмет, че бе наблизо, иначе едва ли някой щеше да ми се притече на помощ. Попита ме дали мога да движа краката си.
- Крайниците ми са наред, но останалата част от тялото ми изгаря от болки. И все пак благодаря ти, че ми помагаш.
Линейката пристигна и ме вдигнаха на носилка. От преместването още повече ме заболя и аз изстенах измъчено.
Казаха на Каролайн, че не може да се качи с нас.
- Не! Нека дойде тя е с мен.
Едва ли им се искаше в този момент да спорят с пострадал.
И така потеглихме светкавично към болницата. Звукът от сирените беше ужасен, може би защото не го бях чувал толкова отблизо.

Каролайн
Трима лекари слязоха от колата и тръгнаха към нас с аптечки и носилка, качиха Джак на нея и тръгнаха.
- Извинете, но не можете да дойдете - прозвуча дрезгав мъжки глас, беше на лекаря. Облечен в бялата си униформа, той се чувстваше като цар на улицата, накак наперен, не се вълнуваше много-много, но пък това му беше професията и се сбълскваше с подобни неща всеки ден.
- Добре, просто се погрижете за него - бях тръгнала да се отказвам да споря с доктора, когато Джак възрази...
Болницата беше на 10-тина минути път, но в линейката ми се сториха часове, персонала около пострадалия се стараеше да го поддържа... не беше в лоша форма, просто замаян от удара и може би нещо разместено.
- Джак... аз, благодаря, че ми позволи да дойда... - усмихнах се и седнах на празния стол до него. Възползвах се от това, че бяха заети да обясняват нещо на шофьора.

Джак
През цялото време Каролайн бе до мен, а и честно казано не исках да е обратното. Когато всички се качиха, единият от лекарския екип понечи да затвори вратата, а аз за миг видях Диана. Малко преди вратите да се треснат се чу викът й "Джак!". Каролайн седна до мен за да ми благодари, че съм позволил да ме придружи. Не можех да мисля за нищо сега освен за болката и...Диана. Когато я зърнах, видях колко ужасена бе. Стигнахме и лекарите по най-бързия начин ме понесоха към спешната зала.
Сложиха ми някаква маска и след секунди се замаях, а клепачите ми започнаха да се притварят.
Не знаех какво става от вън, дали са пуснали някого при мен. Но най-вече не знаех какво става с мен.
Е, рано или късно всичко щеше да е ясно...

Диана
Седях в задния двор, когато чух сирени от... линейка, полицейска кола? Господи, какво се бе случило? Първата ми мисъл бе Елиза... да не би да си бе сторила нещо? Изправих се и изтичах към улицата. Когато стигнах видях как медицинско лице затваря линейката, а вътре лежеше Джак.После тя тръгна...
- ДЖАК!!!!
Крещях неистово. Обаче нямаше смисъл, линейката не спря.
Вцепених се за момент. Ето! Ето това се случва като си слаба, Диана - всичко се изплъзва. Изтичах към къщата, и се втурнах към телефона. Първия човек, който изникна в съзнанието ми бе Том. Навъртях номера му.
- Том ... моля те, ела. Трябва да ме откараш до болницата ... не, аз съм добре. Нещо се случи с Джак. Господи, не знам, просто ела!
Не след дълго Том дойде. Той също като мен изглеждаше стресиран, но и доста озадачен. Знаех си, че първият му въпрос ще е "какво е правил Джак у вас ?", ала имаше време до болницата, така че накратко му разказах ситуацията, без много-много подробности. След като стигнахме до мястото изтичах към рецепцията.
- Приемали ли сте пациент на име Джак Евънс?
Потвърдиха. По дяволите, потвърдиха. Затичах се към стаята, без дори да изчакам Том. Някакви лекари се опитаха да ме спрат на вратата, но... не успяха.
- Моля ви, госпожице, приготвяме го за операция.
- Операция ли? Трябва да го видя.
Шмугнах се и отворих вратата.
- Господи, Джак.
Някакъв лекар влезе и ме помоли да напусна. Не му обърнах внимание, но той буквално почти ме извлече.
- Съжалявам, Джак. Съжалявам...
Успях да простена преди вратите да се затворят. Господи!
- Какво му се е случило?

***
Диана
Какво лято беше! Може би най-горещото в живота ми. Слава богу, свечери се и лека прохлада се настани във въздуха. Тъкмо пробвах новата си рокля, когато Джак и Том се появиха. Слязох набързо без да се преобличам.
- Е, какво мислите, момчета?
Решихме да си направим вечеря на двора. Вечерта бе приятна и прохладна, а щурчетата и изпълненото със звезди небе й придаваше още по-голяма очарователност.
Седнах на люлката, която двамата направиха за мен преди няколко седмици и Джак ме залюля. Колко обичах момчетата! Те бяха целият ми свят като че ли - единствените хора, пред които бях себе си - без маски, без лъжи...


Джак
Нощта бе гореща. И как иначе, бе най-топлото лято от години насам. Аз, Диана и Том се уговорихме да си направим среднощен пикник в двора на Ди. Тъкмо разпалвах малкото барбекю. Том донесе суровата храна. След минута метнахме кюфтетата да се пържат.
Чуха се стъпки, сякаш някой слизаше по стъпала. Двамата с том се обърнахме.
- Е, какво мислите, момчета? - Беше Диана. Най-добрата ми приятелка и може би единствената такава. Изглеждаше ослепително.
- Това нова рокля ли е? - попитах и леко си подсмихнах.
Двамата се бяхме сближили в последно време.Знаехме, че да излизаме зад гърба на Том е много грешно, но просто не знаехме как да му го изясним. Беше ни страх.
Та Ди седна на люлката която двамата с Том й направихме и аз я залюлях. След това се върнах към приготвянето на храната. Том отиде до хладилника за напитките.
След около петнадесетина минути всичко беше готово.
Седнахме и се увлякохме в един от обичайните си разговори. С Диана не спирахме да си разменяме палави погледи.
Изведнъж Том рязко се изправи.
- Какво става? - попитах стреснато.
Той каза, че трябва да отиде при майка си за да й помогне с нещо. Каза, че изобщо е изключил за това си задължение.
Потегли с бърза крачка към портата. Диана понечи да го последва, но аз бързо я улових за ръката.
- Не, остави го. Няма смисъл. Той е разбрал. - Чувствах се ужасно, че се получи така, но и двамата знаехме, че рано или късно щеше да стане.
Е, вечерята се развали и аз си тръгнах, а Ди се прибра у тях.
Изминаха седмица-две.Не бях се чувал с никого от двамата ми приятели.Получих съобщение, че ме викат на фронта.Нямаше време трябваше да кажа на Диана. Написах й набързо писмо.
Обещах й да й пиша отново, но така и не ми се отдаде възможност.


Диана
След като Томас побесня, а Джак си тръгна, аз прибрах храната и запалих цигара. Вече не ми се ядеше. Развалих го. Развалих всичко истинско, което някога съм имала, ала какво можех да направя - около нас се завъртя един порочен любовен кръг, от който измъкване нямаше.
Чаках няколко дни, но никой не се появи. Ни вест, ни кост както от Том, така и от Джак. Очаквах Том да ни е сърдит, ала каква бе причината на Джак да не идва? Може би искаше всичко да приключи, да бъде както преди, да престанем да бъдем заедно... не можех. Просто не можех да си го позволя.
Мина още известно време и получих писмо от Джак. Най-лошото, най-лошото... разтреперих се и изтичах към двора, там го дочетох. Викаха Джак на служба в армията, войната бе започнала "Обещавам да ти пиша. Винаги твой Джак".
Господи! Нямаше го вече, дори не се сбогувах, а кой знае кога щеше да се върне. Заплаках за първи път от години, а след Това хукнах към дома на Том. Разказах му всичко, извиних му се.
- Знам, ела. - Той ме прегърна. - Винаги ще бъда до теб, най-добрият ти приятел, нали.
Той се усмихна.
- Можеш да разчиташ на мен.
Е, той спази обещанието си. Беше с мен през всичките години. Четири, ако трябва да бъдем точни. Четири ужасно дълги години, които преживях благодарение на Том... без него кой знае дали щях да оцелея.
Един ден двамата с него се разхождахме, ала той се бе хванал на работа в една фабрика, така че си тръгна. За да удължа разходката си, минах през парка. Вървях по една малка алея, докато не стигнах склона, който сливаше три малки алеи с главната. Тъкмо щях да си продължа, когато чух някакъв смях. В една беседка близо до третата алея някакво момиче се смееше, а един висок мъж я прегръщаше ... Господи, Джак?! Ръката му милваше тялото й, а той самият и шепнеше нещо.
Побягнах, ала не след дълго спрях. Мястото бе пусто - точно като душата ми. Облегнах се на едно дърво, ала не удържах фронта задълго. Бях разбита на парчета. Дали пък нямаше да е по-добре просто да умра - ей така, никой да не ме помни. Разтреперих се цялата, кръвното ми се повиши... не можех да мисля, да се движа, дори не успях да заплача. Свлякох се бавно, а сетне като че припаднах. Просто лежах в безсъзнание в този проклет парк. След известно време се свестих. Тях ги нямаше вече, мен също ме нямаше. Тялом бях там, ала цялата борбеност и духът ми бяха загинали преди няколко часа. Не се изправих, просто лежах там...
Минаха дни, месеци... Определено не преодолях Джак, ала поне давах вид. Том отново бе там и ми помагаше, загърбвайки собственото си щастие. Не че каузата си струваше - аз бях безвъзвратно изгубена.


***

Джак
Унасях се все повече. Но внезапно викове от към коридорите на болницата ме сепнаха и надигнах глава. Видях Диана да се бори с лекарите. Тя само крещеше, че съжалява.
Разбрах, че ще ми правят операция. Успяха да изведат Диана от операционната и насочиха вниманието си към мен.
Започнаха да ми говорят разни успокоителни думи и истории.
И... не се усетих кога съм потънал в света на сънищата.


_________________



When people ask me if I went to film school I tell them, 'no, I went to films.'
Вижте профила на потребителя

2 Re: Улици, студени като Чикаго on Нед Юли 31, 2011 7:52 pm

Scarlett

avatar
too young to care
Без грандиозни премиери, медии и много шум. Това сякаш ми хареса. Не ме разбирайте погрешно, обожавам червения килим и да си признаем - приятно е да с в центъра на светлините, ала малко почивка след тежката работа е най-добрата награда.
Не обичам по принцип да гледам филмите си, ала нещо ме накара да вляза в киносалона онази вечер. Любопитство, вероятно. Това бе първият ми голям проект в Ренлоу и бях развълнувана. Навлякох някакви небрежни дрешки, разроших косата си, сложих очила и шапка и потеглих към киното. Влязох,взех си билет за последния ред, купих си набързо сушени плодове и вода и се вмъкнах в киносалона. Бях говорила по-рано с колегите, така че все един от тях трябваше да е тук някъде. Както и да е. Заех мястото си и седнах, а рекламите тъкмо започваха ...


_________________



[You must be registered and logged in to see this image.]
Do you really think I'm made of stone ? Baby, come on !


[b]I just can't let you go ...[/b]

Вижте профила на потребителя http://weheartit.com/deneuve

3 Re: Улици, студени като Чикаго on Вто Авг 02, 2011 8:34 pm

Пристигнах на премиерата,малко преди,да започне филма.Много време ми отне,да се облека и направя.Знаех,че трябва да изглеждам добре.[You must be registered and logged in to see this link.] ми бяха свежи,обичах бялото особено,за официални случаи ,седеше толкова изискано и ненатрапващо се.Веднага щом слязох от кабриолета ,някой извика
- Александра -усмихнах се на малкото момиченце,радвах,че знаеше името ми,обикновено,бе наричаха с имената на героинята ,която играех.Отидох до нея и я целунах по бузката,тя засия от щастие ,поиска да се снимаме и не ѝ отказах.От там се насъбра малка тълпа ,всеки искаше снимка и автограф,но филма щеше да почне всеки момент.С натежало сърце изоставих феновете си и влязох вътре,точно на време.Потърсих с очи,другите актьори ,но видях първо Скарлет,за това се запътих към нея.
- Здравей-поздравих я и седнах.Филмът започна,цялата треперех ,дали щеше да се хареса.


_________________



[You must be registered and logged in to see this image.][You must be registered and logged in to see this image.]
Облечена така :
Spoiler:

[You must be registered and logged in to see this image.]


Вижте профила на потребителя

Sponsored content


Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите